Момиче на пружина

Помещението беше в що-годе същото състояние, в каквото го беше заварил при пристигането си в страната. Все така тъмно и пещерно празно с бюра и педални компютри, които клечат мълчаливо в сенките. Тънки остриета слънчева светлина се вмъкваха през прорезите на тиковите прозоречни капаци и осветяваха пушливите приношения към незнайните богове, които така и не бяха спасили китайския клан на Тан Хок Сенг в Малая. Тамян от сандалово дърво сгъстяваше въздуха, копринени гирлянди красяха малкото параклисче в ъгъла, където усмихнати златни фигурки клечаха върху чинии с ориз Ю-Текс и лепкави, накацани от мухи плодове манго.

Хок Сенг седеше на компютъра си. Кльощавият му крак натискаше ритмично педала, захранвайки с енергия микропроцесорите и сиянието на дванайсетсантиметровия екран. В мътната светлина на монитора Андерсън мярна опуления му поглед — очи на човек, който се стряска до смърт при всяко отваряне на вратата. Страхът на стареца незнайно защо му напомняше за халюцинация, почти като избледняващите чешърки — уж ги виждаш, а след миг изчезват и започваш да се съмняваш в собствените си очи, — но Андерсън знаеше достатъчно за жълтокартите бежанци и зле прикрития ужас, в който живееха. Затвори вратата — производственият рев остана навън — и видя как старецът се успокоява.

Андерсън се закашля и махна към димните спирали на тамяна.

— Нали ти казах да спреш с това нещо.

Хок Сенг вдигна рамене, но не спря да натиска педала и да трака по клавиатурата.

— Да отворя ли прозорците? — Шепотът му беше като звука на бамбук, който стърже по пясъка.

— Не, за бога. — При мисълта за тропическия пек отвън Андерсън се намръщи. — Просто пали тамяна си у дома. Не го искам тук. Край с тая работа.

— Да. Разбира се.

— Сериозно говоря.

Хок Сенг го стрелна с поглед отдолу нагоре, после пак се втренчи в монитора. Изпъкналите му скули и хлътналите очи се очертаха още по-релефно в сиянието на екрана. Тънките му пръсти отново загракаха по клавишите.

— За късмет е — измърмори той, после се изкиска тихо и хрипливо. — Дори чуждестранните дяволи имат нужда от късмет. С всичките проблеми във фабриката, реших, че малко помощ от Буца ще ви дойде добре.

— Няма да го гориш тук. — Андерсън остави торбата с нго на бюрото си и се тръшна на стола. Изтри челото си. — Гори си го у вас.

Хок Сенг кимна едва доловимо, че е разбрал. Редиците манивелни вентилатори на тавана се въртяха мързеливо, бамбуковите им пластини пъшкаха в неравната си борба с душната жега в офиса. Двамата седяха закотвени, заобиколени от релефа на Йейтсовата велика идея. Редиците бюра и компютри бяха празни: По предварителен план тук трябваше да са отделите по продажбите, по снабдяването, по личния състав и секретарките.

Андерсън извади плодовете и ги нареди на бюрото пред себе си. Избра едно от косматите си открития и го размаха да привлече вниманието на Хок Сенг.

— Виждал ли си такива?

Хок Сенг вдигна поглед.

— Местните им викат нго. — Върна се към работата си: да преглежда баланси, които никога нямаше да излязат на плюс, и дефицити, за които никога нямаше да докладва.