Сфинксът
- Автор: Лирнер Тобша
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-954-685-948-8
- Переводчик: Милена Радева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Сфинксът». Краткое содержание книги:
При гмуркане към останките на древен кораб археологът Изабела Уорнок открива астрариума — изключително ценен артефакт, който представлява сложен механизъм със свръхестествени свойства. Според преданията загадъчният уред предопределял съдбите на поколения крале и фараони още от зората на цивилизацията.
За зла участ невероятното откритие има ужасна цена и астрариумът остава у съпруга на Изабела — Оливър. Скоро Оливър разбира, че тайнственият уред може да предизвиква земетресения, както и че с негова помощ Мойсей е разделил Червено море на две. Часове по-късно на Оливър му се налага освен живота си да брани и вековно древна тайна в опасен свят на конспирация и египтология, където хилядолетни легенди се сблъскват смъртоносно със съвременната човешка амбиция.
— Май не всичко е съвсем нормално.
Очевидно очакваше да й дам някакво обяснение за горящите дрехи, но аз замълчах. Пусна обратно димящия сутиен в кошчето.
— Изглежда имаме някои общи неща с теб.
Каза го така, че прозвуча като парадокс.
— Освен брат ми ли?
— И двамата проявяваме интерес към камъка, скалите…
Изгледах я въпросително.
— Гарет не ти ли е казал? — попита тя.
— Страхувам се, че не. Ние с него не си говорим много. Предполагам, че вината за това е колкото моя, толкова и негова — отвърнах аз, чудейки се какво ли й бе разказвал за мен.
— Аз съм скулптор, работя с мрамор. — Откровеността на Зоуи беше направо поразителна. — Ти си геолог, нали така?
— Всъщност съм геофизик, а това далеч не е така романтично — усмихнах се аз. — Ти на колко години си?
— Възрастта ми изключва ли възможността да се отнасяш с мен сериозно?
— Като към жена или като към скулптор?
— Попитах те нещо.
— Според мен — започнах аз и се наведох напред, за да подчертая думите си — съм достатъчно възрастен да ти бъда баща.
— Но не си ми баща. И ако искаш да знаеш, баща ми почина миналата година при катастрофа и беше няколко години по-възрастен от теб.
Изведнъж престана да изглежда толкова безразлична и самоуверена. Прииска ми се да я прегърна.
— Съжалявам.
Зоуи се отдръпна.
— Виждаш ли, имаме още нещо общо. — Тя хвърли поглед към покривите около нас и после се обърна към мен: — Срещнах жена ти един път, беше дошла в квартирата ни. Посъветва Гарет да се раздели с мен. Според нея съм била прекалено емоционална и твърде млада за него.
— Това е точно в стила на Изабела — засмях се аз. — Тя много обичаше да дава съвети на Гарет за любовния му живот.
— Права беше. Наистина съм емоционална… — Гласът й замря и тя посочи кошчето с тлеещите дрехи. — Трудно ми е да намеря подходящите думи за нея…
— Това е, защото няма такива.
Тя кимна, след това клекна, облегна се на стената и запали цигара.
— Мраморът е изграден от мидени черупки, притиснати една до друга в продължение на милиони години, нали така? Затова е така прозрачен. Това е светлината на древните океани.
— Точно така — отговорих й с усмивка. — А нефтът е изграден от органична материя, също престояла под земята в продължение на милиони години. Златисто-черният му оттенък всъщност е цветът на парите, които прозират през него.
— Но ако работиш само за пари, това в крайна сметка не води ли до поквара? — настоя Зоуи.
— Ще споделя с теб една тайна. Не ме вълнуват парите, вълнува ме процесът на търсенето. За мен най-важното е да открия нещо, което със сетивата си съм усетил къде се намира.
— Аз имам същото усещане, когато погледна парче мрамор — кимна тя. — Виждам формата, скрита в камъка, след това я освобождавам с длетото си.
— Виждаш ли, вече имаме три общи неща — пошегувах се аз.
Изражението на Зоуи се промени, изведнъж стана сериозна.
— Какво мислиш става с нас след смъртта ни, когато престоим под земята в продължение на милиони години?
Загледах се в ленивата лятна вечер, смехът на играещите долу деца достигаше до нас заедно с мириса на току-що окосена трева.
— Сливаме се с вселената, природата има способността да се саморециклира. Всичко е толкова просто — отвърнах най-накрая аз.
— Нищо не е толкова просто — каза Зоуи и изхвърли цигарата си. — На осемнайсет години съм, в случай че искаш да знаеш.
След това се изправи и добави:
— Знаеш ли, тя все още е тук.
За момент ми се стори, че не съм я чул добре.
— Какво каза?
— Жена ти, не те е напуснала. Все още е тук, крие се в сянката ти.
— Виж, почти не те познавам…
— Опа, отново ставам нахална, извинявай. По някой път говоря, без да се замисля. Ще трябва да свикнеш с това. Ела тази вечер на концерта, моля те. Гарет изпитва такъв респект към теб. Много ще се развълнува, ако отидеш да го гледаш. Нямаше да ти се обадя, ако ситуацията наистина не беше сериозна.
Зоуи се усмихна. Това беше горчива усмивка, която смекчи мрачния ефект, създаден от грима й. Изглеждаше неестествено зряла въпреки възрастта си, а красотата й наистина беше забележителна.
— Той не знае нито че си се върнал, нито че съм ти се обаждала — продължи тя. — Много горделиви сте всички в това семейство — Гарет по-скоро би умрял, отколкото да помоли някого за помощ. Съжалявам за съпругата ти. Вероятно е била изключителна жена. Гарет много се разстрои, когато научи за смъртта й.