Джегала [bg]

Той спечели, аз загубих.

Вечерята беше пак агнешка яхния, но този път включваше всичко и ми позволиха цяла чаша вино. Много й се насладих.

„Шефе, как разбра, че Орбан отива на сборище? И че имаше сборище? И…“

„Не сега, Лойош“.

„Наистина ти е приятно, нали?“

„Отчасти — да. Други части — не толкова“.

„Нямах предвид яхнията и виното, имах предвид да изтъкваш колко си умен“.

„Ако бях умен, Лойош, нямаше да съм в това положение“.

„Не може да си знаел…“

„Разбира се, че можех. Щях да съм идиот, ако не го бях разбрал“.

„Как, шефе?“

„Какво точно правеше онази въртиопашка на улицата по това време на деня, когато всички работници бяха в завода? Беше там, за да ме види, да ме намери, което означава, че някой я е пратил. Трябваше да се досетя и да я проследя, и да съм готов, когато направиха хода си срещу мен. Но пък в онзи момент изобщо нямах представа какво става. Около нея оставаше само още един въпрос. Хмм“.

„Кой е той, шефе?“

Не отвърнах. Мислех за Тереза и се мъчех да си обясня как тя се вмества в това.

„Нещо друго, шефе? Щом не си го знаел тогава, кога го разбра?“

„Въпросите, които ми задаваха. Остави ме да помисля“.

Цялата тази работа трябваше да е урок за мен. И щеше да е, ако бях разбрал какъв е урокът. Като си помисля, все още не знам.

„Не разбирам за какво се колебаеш, шефе. Знаеш, че искаш да ти я намеря и да видя къде ходи и с кого говори“.

„Ъъ, да“.

„До скоро“ — каза той, излетя през прозореца и стресна горкия Михай, който се бе задържал да ме пази, да не би да глътна вилицата.

— Къде отива? — попита Михай.

— Омръзна ми агнешкото. Отива да ми донесе крава.

Той поклати глава.

— Никой не гледа добитък наоколо. Ще трябва да…

— Майтапех се, Михай.

— И аз.

Въздъхнах. Ако продължавах да подценявам хората, никога нямаше да се измъкна от това легло.

— Михай, познаваш ли фамилия на име Саабо?