Обект № 522 [bg]

— Чакай… май излезе нещо.

— Какво? — попита Сакс, като се приближи.

— Арлонсо Кемпър. Дело срещу малолетен в Пенсилвания. Нападение преди двайсет и пет години. Още е засекретено.

— Възрастта съвпада. Сега е на около трийсет и пет. Със светла кожа.

— Разсекрети досието. Или поне провери дали е същият човек.

— Ще се опитам — отговори Купър.

Райм кимна към списъка на заподозрените:

— Има ли информация за другите?

— Не. Само за него.

Купър провери в различни щатски и федерални архиви и някои професионални организации. Сви рамене:

— Завършил е Калифорнийския университет в Хастингс. Не намирам връзка с Пенсилвания. Изглежда, че е единак. След колежа единствената организация, в която е членувал, е Националната асоциация на служителите в областта на човешките ресурси…. Така. Ето какво има в досието като непълнолетен. Нападнал е друго хлапе в заведение за непълнолетни… О!

— Какво „о"?

— Не е той. Няма тире. Името е друго. Непълнолетният престъпник е с малко име Арлонсо и фамилия Кемпър. — Той погледна списъка. — Този е Питър с фамилно име. Арлонсо-Кемпър. Написал съм го грешно. Ако бях сложил тирето, изобщо нямаше да излезе. Съжалявам.

Райм сви рамене:

— Не е голямо прегрешение.

Това беше отрезвяващ урок за природата на данните, помисли си той. Бяха намерили заподозрян и дори описанието на Купър подсказваше, че може да е той (Изглежда, че е единак…), но следата се оказа съвсем погрешна заради една малка неточност, един пропуснат знак. Ако Купър не беше забелязал, че е сбъркал, можеха да заподозрат неоснователно човека — да тръгнат по погрешна следа.

Сакс седна до Райм, който видя особено изражение в очите й и попита:

— Какво има?

— Странно, но след като се върнах, се чувствам, сякаш някаква магия се е развалила. Мисля, че имам нужда от независимо мнение за ССД. Загубих чувство за преценка, докато бях там. Самото място е дезориентиращо.

— В какъв смисъл? — попита Селито.

— Бил ли си във Вегас?

Той беше ходил с бившата си съпруга. Райм се изсмя:

— Лас Вегас, където единственият въпрос е колко пари мога да загубя. И защо искам да ги изхарча?

Сакс продължи:

— Почувствах се като в казино. Външният свят не съществува. Малки или никакви прозорци. Няма непринудени разговори, няма смях. Всички са абсолютно съсредоточени върху работата си. Сякаш си попаднал в друг свят.

— Искаш още едно мнение за мястото, така ли? — попита Селито.

— Да.

— На някой журналист? — предложи Райм.

Партньорът на Том, Питър Ходинс, беше работил като репортер в „Ню Йорк Таймс", а сега пишеше популярни книги за политиката и обществото. Вероятно имаше колеги, които са писали за мините за данни.

Сакс обаче поклати глава:

— Не. На някого, който е имал пряк контакт с тях. Може би някой бивш служител.

— Добре. Лон, ще се обадиш ли в Бюрото по труда?