Край Бизоновото езеро
- Автор: Май Карл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Гея-Либрис
- ISBN: 954-9550-09-5
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Край Бизоновото езеро». Краткое содержание книги:
— Какъв враг видя Мо-ла, Цветето на команчите, та ликът й е пребледнял като саваната през зимата, а ръката й трепери като стрък трева в утринния вятър?
— Смъртта — отвърна тя.
— Смъртта не е враг на храбрия воин. Тя му подава ръка само за да го отведе при Великия дух.
— Храбрецът умира в битката, а не под удара на бизон!
— Соколово око няма да умре от рога на бизон. Неговата ръка е здрава, куршумът — сигурен, а ножът — остър. Бизонът не го достигна, а свърши пред неговите крака. Но ловците на команчите получиха треска при вида на стадата и не виждат накъде пращат своите куршуми. Те не улучиха бизона, а ръката на спътника си.
— Животът бързо отлита с кръвта. Нека Соколово око влезе във вигвама, за да го превърже Мо-ла!
Тя вдигна мокасините от земята и закрачи пред него.
Той я последва. В държането на момичето се чувстваше предпочитание към него, с което навярно никой друг не можеше да се похвали.
Във вътрешността на палатката Соколово око разголи ръка, в чиято горна част бе заседнал обезсилен куршум. Извади ножа от колана си и й го подаде.
— Нека Мо-ла отстрани оловото!
Една индианка не се отдръпва разтреперана пред огнестрелни рани. Момичето изследва раната първо с опипване, като натискаше леко с пръсти ръката, докато установи местоположението на куршума, и после опита да го извади с ножа. Тази процедура причиняваше извънредно голяма болка на Соколово око, но той не помръдваше, а гледаше безмълвно малките ръце, които дружески и предпазливо се занимаваха с него.
След броени мигове Мо-ла отстрани куршума. Откачи връзка изсушени билки и скоро превръзката бе готова и кръвотечението спряно.
— Соколово око няма треска и преди луната да се смени, раната ще се е затворила. Мо-ла познава своите растения; тя самата ги е събирала в часа, когато росата пада от звездите и Добрия дух благославя цветята.
— Знае ли Мо-ла кое цвете той най-добре е благословил?
— Соколово око ще й каже!
— Цветето на команчите.
Очите му заблестяха с особена, дълбока светлина. Той се наклони отново към нея, за да докосне ръката й. Тя не сведе клепачи, а впи прям поглед в неговия.
— Големият воин обича само битката и опасността, той не поглежда цветето, скрито в тревата.
— Той го е видял и желае да украси с него вигвама си, за да си отдъхва до неговото сърце от ехтежа на сражението и напреженията при лова. Ще поиска ли то да живее с него под палатката му?
— То иска!
Соколово око я погали с ръка, изцапана все още със собствената му кръв, по меките коси.
— Умната лисица е баща на Цветето. Соколово око ще говори с него!
— Умната лисица обича Соколово око. Той ще го дари с Цветето, ако той донесе скалповете на неговите врагове.
— Соколовото око ще тръгне и ще донесе толкова коси, колкото вождът иска да види. Той знае пътя към воините на апачите и ще чертае с ножа около главите им, докато заплати за Мо-ла.
— Пътят е ширен и дълъг много слънца. Нека Соколово око вземе тези мокасини, за да остава кракът му винаги млад и силен при преследването на апачите!
Той взе леките обуща, които тя тайно бе изработила за него.
— Цветето на команчите е като слънцето, което праща светлина, и като извора, който дава свежест. Тя няма да бъде робиня, а господарка във вигвама на Соколово око, както жените на бледоликите! Хоуг!
Той тръгна. С последната дума бе превърнал обещанието си в клетва, обещание, каквото навярно никой горд воин не е правил още на някое индианско момиче. Соколово око познаваше обичаите на белите. Знаеше как те ценят своите жени и любовта към красивата дъщеря на вожда го накара да вземе твърдото решение да й отреди едно място не под, а до себе си.
Час по-късно команчите се завърнаха от лова и докараха богата плячка. Един от тях яздеше наопаки оседлан кон, до чиято опашка висяха пушка, нож, томахавка и ласо. Беше индианецът, ранил по погрешка Соколово око. Той бе свел ниско глава и веднага щом отрядът пристигна, изчезна от срам във вигвама си.
За жените се отвори двойна работа. Изсушеното месо трябваше да се снеме и по ремъците да се накачи прясното. Мъжете искаха да бъдат обслужени. Огньовете бяха запалени и скоро пред палатките се оформиха групички мъже, които пушеха, бъбреха или мълчаливо почиваха, чакайки приготвяното от жените ядене.
Умната лисица седеше в своя вигвам и наблюдаваше дъщеря си, която шеташе чевръсто. Обитателят на прерията също има сърце, което бие за близките, макар и неговите обичаи да са по-сурови от нашите.
Мо-ла беше единственото му щастие. Умната лисица беше загубил двама синове — единият, паднал в битка срещу апачите, другият, убит от бандитите на степта. Беше му останало само третото дете — дъщерята.