Берсеркерите

Люсинда седеше в затъмнената каюта, в която се криеше Джор, и го гледаше как яде. Веднага след бягството му бе започнала да обхожда корабните коридори и да го търси, като шепнеше името му, докато най-после той не й бе отговорил. Оттогава тайно му носеше храна и напитки.

Той бе по-възрастен, отколкото й се бе видял на пръв поглед — мъж горе-долу на нейните години, с малки бръчици в ъглите на подозрителните очи. Парадоксално, но колкото повече му помагаше, толкова по-подозрителни ставаха очите му.

Той прекъсна яденето, за да попита:

— Какво смяташ да правиш, когато стигнем до Ногара и на борда се качат стотина човека да ме търсят? Тогава набързо ще ме открият.

Искаше й се да разкаже на Джор за Хемфиловия план за спасяването на Карлсен. Стъпеше ли веднъж Йохан Карлсен на борда, никой на този кораб не би имал причини да се бои от Ногара или поне така й се струваше. Ала тъй като Джор изглежда все още я подозираше, тя се колебаеше да му довери тайната.

— Ти си наясно, че най-накрая ще те хванат — контрира. — Тогава защо избяга?

— Не знаеш какво е да си техен затворник.

— Знам и още как.

Той не обърна внимание на възражението й.

— Те ме тренираха да се бия с другите на арената. А сетне ме избраха и започнаха да ме обучават за нещо още по-лошо. Щракват неизвестно къде някакво ключе и аз започвам да убивам като берсеркер.

— Какво искаш да кажеш?

Той затвори очи, забравил за храната.

— Мисля, че има някакъв мъж, когото държат да убия. Всеки ден или почти всеки ден ме оставяха в храма на Марс и ме довеждаха до лудост, а после изпращаха при мен образа на този човек. Винаги едно и също лице, една и съща униформа. И аз трябваше да унищожавам образа с меч, пистолет или с голи ръце. Щракнеха ли това ключе, нямах никакъв избор, никакъв контрол над себе си. Изпразваха ме отвътре и ме пълнеха със собственото си безумие. Те са безумци. Мисля, че те самите влизат често в храма, където включват оная гадна лудост, и й се отдават пред идола си.