Охлюв по склона

Насред мегдана до пояс в тревата стърчеше Слушача, обгърнат от виолетов облак, с вдигнати ръце, със стъклени очи и пяна около устните. Наоколо се бяха скупчили любопитни деца, гледаха и слушаха зяпнали — това зрелище никога не им омръзваше. Кандид също спря да послуша и децата мигом хукнаха.

— В битката се включват нови и нови… — с метален глас мърмореше Слушача. — Успешно придвижване… обширни места за почивка… нови отряди посестримки… Спокойствие и Съединяване…

Кандид продължи нататък. Днес от заранта главата му беше бистра и усещаше, че може да мисли, та се замисли какъв ли е този Слушач и за какво служи. Сега вече има смисъл да мисли за това, защото знае нещичко, а понякога даже му се струва, че знае твърде много, ако не всичко. Всяко село си има слушач, и при нас има, и на Колибите, а старецът се фукаше какъв особен бил слушачът в селото, дето сега е мухлясало. Сигурно е имало времена, когато много хора са знаели какво е Надвиване и за какви успехи става дума; сигурно тогава онези са били заинтересовани да го знаят мнозина, или поне са мислели, че са заинтересовани, а след това се е разбрало, че може да се мине без много хора, че всички тези села са грешка, а селяците — пръчове и нищо повече… Това е станало, когато са се научили да управляват виолетовата мъгла и от виолетовите облаци са излезли първите мъртваци… и първите села са се намерили под първите триъгълни езера… и са се образували първите отряди от посестримки… А слушачите са си останали и е останала традицията, която онези не са унищожили, само защото са я забравили. Безсмислена традиция, напълно безсмислена, както и цялата гора, както и всички тези изкуствени чудовища и градове, които носят разрушения, и всички тези отвратителни амазонки, жрици на партеногенезата5, жестоки и самодоволни стопанки на вирусите и на гората, подпухнали от горещата вода… и тази неописуема бъркотия в джунглите, всички тези Велики Разрохвания и Заблатявания — замисъл, чудовищен по своята абсурдност и грандиозност… Мислите му течаха свободно и дори някак механично, през този месец те бяха успели да си прекарат постоянни корита и Кандид предварително знаеше какви емоции ще се събудят в него след секунда. У нас на село това се нарича „мислене“. Ей-сега ще започнат съмненията… Аз нищо не съм видял. Аз съм срещал само три горски вещици. Но в гората може да се срещне какво ли не! Аз видях гибелта на лукавото село, един хълм, приличащ на фабрика за живи същества, жестоката саморазправа с ръкояда… Гибел, фабрика, саморазправа… Това са мои думи, мои понятия. Дори за Нава гибелта не беше гибел, а беше Надвиване. Но аз не зная какво е това Надвиване. Страшно ми е, отвращавам се, защото всичко това ми е чуждо; и може би трябва да се говори не за „жестоко и безсмислено настървяване на гората срещу хората“, а за „планомерно, великолепно организирано, добре обмислено настъпление на новото срещу старото“, на „своевременно съзрялото, изпълнено със сили ново срещу загниващото безперспективно старо“… Не извращение, а революция! Закономерност! Закономерност, на която аз гледам отстрани с необективните очи на чужденец, който нищо не разбира и точно затова си въобразява, че всичко разбира и има право да съди. Като мъничко момченце, което негодува срещу отвратителния петел, задето е скочил върху клетата кокошчица…