Историкът

Нашата градска къща, строена през 1620 г., имаше три спални на втория етаж, тесни помещения с тъмни греди по тавана, които баща ми обожаваше, защото по думите му сякаш още носели духа на работливите и непретенциозни хора, обитавали къщата в първите дни от построяването й. Неговата спалня беше най-широка, обзаведена с възхитителни холандски мебели от всякакви епохи. Беше съчетал спартанското обзавеждане с турски килим и стенни пана над леглото, с миниатюрна скица от Ван Гог и дванайсет медни тигана от френска селска къща — наредени като на изложба на стената срещу прозореца и отразяващи проблясъците светлина от отсрещния канал. Сега разбирам каква забележителна стая беше, не само заради еклектичния вкус на подредбата й, но и заради монашеската й простота. Нямаше нито една книга; всички бяха подредени в библиотеката на долния етаж. На облегалката на стола от седемнайсети век никога не висяха дрехи; тъмното бюро не се загрозяваше с оставени вестници. Нямаше телефон, нито дори часовник — баща ми и без това се будеше в ранни зори. Беше изчистено пространство за живот, стая за спане, събуждане и може би молитва — макар че не можех да позная дали някой се молеше там — както когато е била съвсем нова. Обичах тази стая, но рядко влизах там.

Сега се промъкнах тихо като крадец, затворих вратата и отворих бюрото. Чувствах се ужасно, все едно разбивах ковчег, но продължих да ровя из рафтчетата и да измъквам всичко от чекмеджетата, като обаче внимавах да връщам всяка вещ на мястото й — писма от приятели, чудесни писалки, листове хартия с монограм. Накрая пръстите ми напипаха запечатан пакет. Най-безсрамно разкъсах опаковката и първото, което видях, беше бележка до мен със съвета да прочета приложените писма само ако баща ми ненадейно почине или изчезне безследно. Значи затова съм го виждала да пише нощ след нощ, затова прикриваше листовете с една ръка, когато се приближавах? Алчно грабнах пакета, затворих бюрото и отнесох плячката в собствената си стая, като се ослушвах за стъпките на мисис Клей по стълбите.