Томичукалата

Гардънър пристъпи в задръстения с вещи ъгъл на стаята, който служеше на Боби като място за писане. Беше удобно да стигнеш до лавицата с книги, така че тя можеше просто да се изтъркаля назад върху колелцата на стола и да си вземе почти всичко, което й потрябваше. „Прекалено е хубав, за да е някой изваден от куфара.“

Знаеше какво би казал безсмъртният Холмс за „това“, също: той щеше да се съгласи, че е невероятно „Бизонските воини“ да е роман, изваден от куфара; щеше да твърди обаче, че писането на цяла книга за три дни — и то не на машината, а докато подремваш като котка между повтарящи се пристъпи на деятелност — е аб-со-лют-но невъзможно.

Само че този роман не беше излязъл от никой куфар. Гардънър го знаеше, защото познаваше „Боби“. Боби беше точно толкова неспособна да натика толкова хубав роман в куфара си, колкото Гард да запази здравия си разум, когато ставаше дума за ядрена енергия.

„Майната ти, Шерлок, както и на кабриолета, в който се возите с доктор У. Господи, как ми се пие.“

Желанието — „нуждата“ — да пие се бе върнала изцяло, с плашеща сила.

— Там ли си, Гард? — извика Андерсън.

Този път той съзнателно погледна ролката компютърна хартия. Тя висеше свободно надолу. Погледна зад пишещата машина и действително видя още едно от „приспособленията“ на Боби. То беше по-малко — половин поставка за яйца, като последните две гнезда бяха празни. В останалите четири имаше батерии и върху всяка старателно бе закрепена по една от онези малки фунийки (като ги разгледа по-внимателно, Гард реши, че са направени от консервна тенекия, внимателно изрязана в тази форма с ножици), от върха на всяка излизаше жица — една червена, една синя, една жълта и една зелена. Те отиваха до друго разпределително табло, което изглеждаше като извадено от радио и бе закрепено вертикално с две къси, плоски парченца дърво, залепени към масата, а таблото бе пъхнато като в сандвич между тях.