Единайсет минути

Скоро обаче времето се върна, чух виковете му и извиках заедно с него, краката на масата се удряха с все сила в пода, но на нито един от двама ни не му хрумна да се запита или да поиска да разбере какво ще си помисли останалата част от света.

Той извади члена си, без да ме предупреди, усмихваше се, усетих как се отпускам, обърнах се към него и също се усмихнах, прегърнахме се, сякаш за пръв път през живота си се бяхме любили.

— Благослови ме — помоли той.

Благослових го, без да знам какво точно правя. Помолих го и той да стори същото, и той го направи, казвайки „благословена да е тази жена, която много е обичала“. Думите му бяха красиви, отново се прегърнахме и останахме така, без да разберем как е възможно за единайсет минути един мъж и една жена да изпитат всичко това.

Нито един от двама ни не беше изморен. Отидохме в хола, той пусна музика и направи точно това, което очаквах от него: запали камината и ми наля вино. После отвори една книга и зачете:

„Време да се родиш, време да умреш, време да посееш, време да откъснеш растението, време да убиваш, време да лекуваш, време да рушиш, време да строиш, време да плачеш, време да се смееш, време да стенеш, време да танцуваш, време да хвърляш камъни, време да събираш камъни, време да прегръщаш, време да се разделяш, време да търсиш, време да губиш, време да запазиш, време да изхвърлиш, време да скъсаш, време да зашиеш, време да мълчиш, време да говориш, време да обичаш, време да мразиш, време за война, време за мир.“

Звучеше като раздяла. Но беше най-хубавата, която бих могла да имам в живота си.