Две години ваканция

Същия ден Гордън съобщи за проектирания поход. Донифан явно беше много ядосан, че няма да участвува в него, и когато се оплака за това на Гордън, той му обясни, че при условията, в които ще стане този поход, не са нужни повече от трима души, че тази идея е на Бриан, който има право да я изпълни, и т.н.

— Значи — отвърна Донифан, — екскурзията е само за него, така ли, Гордън?

— Ти си несправедлив, Донифан, несправедлив към Бриан, несправедлив и към мене.

Донифан не настоя повече и се присъедини към приятелите си Уилкокс, Крос и Уеб, сред които можеше свободно да даде отдушник на яда си.

Когато юнгата научи, че временно ще смени задълженията си на майстор-готвач с тия на капитан на яла, той не скри задоволството си. Мисълта, че ще замине с Бриан, засилваше още повече радостта му. Естествено на печката в Склада щеше да го замести Сървис, който се радваше, че ще може да лапа колкото си иска, без никой да му се бърка. Що се отнася до Жак, изглежда му харесваше да придружава брат си и да напусне Фреич-ден за няколко дни.

Веднага приготвиха яла. Сложиха му малко триъгълно платно, което Моко върза и уви около мачтата. Две пушки, три револвера, муниции в достатъчно количество, три пътнически одеяла, течна и твърда храна, мушами за дъжд, две весла и чифт резервни — такива бяха нещата, необходими за кратък поход — като не забравиха и копието от картата на корабокрушенеца, към което в зависимост от откритията си щяха да прибавят нови имена.

На 4 февруари около осем часа сутринта, след като се сбогуваха с другарите си, Бриан, Жак и Моко се качиха на лодката при яза на река Зеландия. Времето беше хубаво духаше лек бриз от югозапад. Вдигнаха платното и Моко, застанал на кърмата, улови кормилото, като предостави на Бриан грижата да дърпа шкота.38 Макар че от време на време вятърът набръчкваше леко повърхността на езерото, ялът усети по-силно въздействието му, когато се озова малко по-навътре. Скоростта му се увеличи. След половин час Гордън и останалите, които наблюдаваха от брега при Спорт-теръс, забелязваха вече само една черна точица, която скоро щеше да изчезне.

Моко беше на кърмата, Бриан — в средата, а Жак бе застанал на носа, в подножието на мачтата. В течение на един час се виждаха високите хребети на Окланд-хил, после те се скриха зад хоризонта. Ала отсрещният бряг на езерото още не се забелязваше, макар че вероятно не беше далеч. За нещастие, както се случва обикновено, когато слънцето напече силно, вятърът взе да отслабва и към обед от време на време се усещаше само слаб полъх.

— Жалко — каза Бриан, — че вятърът не се задържа цял ден!

— Още по-жалко щеше да бъде, господин Бриан — отвърна Моко, — ако духаше срещу нас.

— Ти си философ, Моко!

— Не зная какво подразбирате под тази дума — отговори юнгата. — А пък аз, каквото и да се случи, съм свикнал никога да не се ядосвам!

— Е, това именно е философия!

— Нека да е философия, а сега да грабваме веслата, господин Бриан. Желателно е да стигнем отсрещния бряг, преди да се мръкне. Ако ли пък в края на краищата не успеем, ще трябва да се примирим.