Преобразяване
- Автор: Буджолд Лоис Макмастер
- Серия: Споделящият нож #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Преобразяване». Краткое содержание книги:
— Очевидно не мога. — Даг смръщи чело. — Като се замисля, не можах да се отърва и от отровните петна, след като разкъсах същността на злината в Рейнтрий. Те направо ме разкъсваха, тровеха същността ми. Излязоха и бяха унищожени, когато изтръгнахме остатъците на злината, но този номер няма да стане тук.
— Това ще те убие ли? — попита тя, обзета от ужас. — Та това беше най-обикновено парче пай — моят пай.
Той поклати глава.
— Едва ли. Не е отрова. Освен това не съм — не можах — да изтръгна цялата му същност. Иска ми се да не се бях захващал. — Даг се присви и се намръщи.
— Значи ще се оправиш, както стана след комара.
— Ще разберем — въздъхна той.
— Същността ти има колики — отбеляза Фаун. — Ужас.
Изнесе чинията и легена и ги изсипа през борда, върна се и сложи Даг да си легне. Той се подчини безропотно.
Когато седнаха да обядват, тя го извини пред останалите — „Изглежда е ял нещо, което не му е понесло“ — и те приеха обяснението й без въпрос, но започнаха да обсъждат надълго и нашироко какво може да е било, след като всички се хранеха с едно и също. Обзета от отчаяние, за да защити името си на готвачка, Фаун каза, сигурно е било нещо, което са яли в града сутринта, и всички закимаха с разбиране. Ремо се оказа най-притеснен: отиде при Даг, попита го дали е добре и дали може да му помогне с нещо. Даг отвърна нещо неразбираемо и му каза да го остави на мира. Фаун си мислеше, че би трябвало да посвети в тайната си другия Езерняк, но не можеше да го накара. Не знаеше какво да прави. Мисълта, че и Даг не е съвсем наясно, никак не я успокояваше.
Болестта на Даг се оказа добре дошла за Ход, тъй като следобеда бе повишен в гребец на мястото на Даг. Оказа се несръчен, бъркаше ляво и дясно, но се опитваше да следва търпеливите съвети на Бери и резките на Бо. Грешките му, предизвикани от паника, ставаха все по-малко и той така се изненада на последвалите похвали, че за малко да изпусне греблото.
Фаун въздъхна облекчено, когато Даг се надигна за вечеря; забеляза обаче, че приставката на лявата му ръка е свалена. Все още бе притихнал, на повечето въпроси отговаряше с поклащане на глава, след това притискаше челото си, сякаш съжаляваше, че е направил такова рязко движение. На следващия ден отново седна при греблото и обеща на изпълнения с нетърпение Ход да се сменят.
По обед спряха в някакво селце, традиционна спирка. Бери откри човек, който я познаваше и си спомняше, че „Розата“ е спирала тук миналата есен. Значи баща й беше стигнал дотук. Човекът в склада за стоки не помнеше капитан Клиъркрийк да е казал нещо необичайно, съжаляваше, че е изчезнал, и поклати тъжно глава, когато научи за изчезналите лодки от Трипойнт. Уит продаде първите си стъкла и отново поеха надолу по реката. Есенното слънце хвърляше отблясъци по вълните и радваше Фаун, но Бери се тревожеше, тъй като нивото на реката спадаше.
За съжаление късно следобед опасенията й се оправдаха. Бери седеше с Фаун, Даг и Ход в кухнята, похапваха от остатъците и си говореха за живота в Уест Блу, когато стържещ звук я накара да вдигне поглед и да стисне зъби. Погледна към покрива, откъдето се чу тропот на ботуши, и се провикна.
— Бо, прекалено близо си до брега, вкарай я…
И млъкна, когато лодката рязко спря.
— Какво стана? — възкликна Фаун. Ход също бе уплашен.
— Пясъчен нанос — викна Бери през рамо, докато изскачаше навън. Всички я последваха и се качиха на покрива. Бери, вече с ръце на кръста, се караше на Бо.
— Защо ти трябваше да идваш насам? Заседнахме завинаги!
Бо гледаше сърдито, личеше му, че е гузен и нещастен. Обвиняваше островчето, на което бяха заседнали, че се било появило изневиделица. Уит бе целият червен, а Ремо улови погледа на Даг и въздъхна така, сякаш бе обречен. Бери също въздъхна, което успокои Фаун, защото разбра, че проблемът не е неразрешим. Бери и Бо се захванаха да направят необходимото, за да се измъкнат.
Първо спуснаха максимално греблата, за да ги използват като лостове, с които да изтласкат лодката от пясъчника. Даг и Ремо дори счупиха своето гребло, докато се напъваха, но „Завръщане“ не помръдна и Бери се отказа от този начин, защото не разполагаше с много допълнителни гребла. След това изпрати всички мъже на брега, та хем лодката да олекне, хем да се опитат да я изтеглят с въжета. Копърхед, когото Бери все наричаше сухопътната лодка на Даг, също бе свален, а към седлото му бе вързано въже. Мъжете се събуха по долни гащи и нагазиха в ледената вода, някои намръщени, други се развикаха от студа. Гледката се оказа много интересна и Фаун забеляза, че Бери също ги зяпа ухилена. И този път не успяха да помръднат лодката.