Свещеният крал
- Автор: Буджолд Лоис Макмастер
- Серия: Chalion #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Свещеният крал». Краткое содержание книги:
— Пиян ли си?
— По моите стандарти — да. Макар че все още съм в състояние да ходя и да говоря, както и да се ужасявам от мисълта какво ще е състоянието ми утре сутрин. Вечерта я изкарах на лодка с двайсет и петима откачени островитяни и една ледена мечка. Обаче ме нахраниха. Да си виждала Теско?
Тя кимна към затворената врата на стаята му.
— Донесе ти нещата. Чакаше те, но сигурно е заспал.
— Нищо чудно.
— А моето писмо? Притеснявах се дали е стигнало до получателя си.
О. За писмото се беше тревожила, затова беше седяла да чака в тъмното.
— Доставено е без проблем. — Ингрей се замисли над собствените си думи. — Е, за доставянето поне е вярно. Доколко може да се разчита, че Просветен Левко няма да създаде проблем, мога само да гадая. Облича се като храмов чиновник, но не е такъв.
— Веднъж ти каза нещо за това какъв храмов служител ще се заеме с делото ми. Него като какъв го преценяваш? Като честен или като нечестен?
— Ами… съмнявам се да е от подкупните. От което още не следва, че ще е на твоя страна. — Ингрей се поколеба за миг. — Той е докоснат от бог.
Тя килна глава.
— И ти изглеждаш малко докоснат от бог, в момента поне.
Ингрей се стегна.
— По какво съдиш?
Бледите й пръсти се протегнаха на треперливата светлина, сякаш да докоснат лицето му.
— Веднъж видях един от хората на баща ми, след като конят му го беше влачил. Не беше пострадал сериозно, само се беше уплашил, почти до смърт. Твоето лице не е толкова разкривено и не си покрит с кръв и прах, но очите ти са като неговите тогава. Малко несвестни.
Той почти се наведе към ръката й, но тя я дръпна, преди да е успял.
— Вечерта беше много странна. Нещо се случи в храма. Между другото, утре Левко ще дойде да те види. Колкото до мен, мисля, че здравата го загазих.
— Хайде, ела да разкажеш. — Тя го дръпна да седне до нея на стъпалото, очите й бяха широки и потъмнели от подновена тревога.
Ингрей разказа малко несвързано за сблъсъка си с мечката и нейния бог в двора на храма и разказът му на два пъти я накара да ахне и веднъж я разсмя. Смехът й малко го обиди. Аяда изслуша омаяна онази част от разказа, в която описваше Джокол, лодката и стиховете му.
— Мислех — каза Ингрей, — че онова, което се случи с Фафа, е било дело на белия бог, че се е ядосал на дяконите и тяхната непочтеност. Сега обаче, докато се връщах с Жеска, се случи отново. Онзи странен глас. Не мога да преценя дали беше мое дело, или на вълка ми. Богове пет, вече не знам къде свършвам аз и къде започва той! Преди никога не е говорил така. Изобщо не е говорил.
Аяда каза замислено:
— Блатният народ твърди, че навремето мъдрите песни били магически. Много отдавна.
— Или много далеч. — „Пеещата жена в края на гората…“ — А това е тук и сега и много сериозно. Чудя се дали Уенцел знае за тези способности? Дали и той ги има? Защо не ги използва върху нас? Между другото мисля, че е отворил писмото ти, докато вечеряхме. Просветен Левко каза, че е било отваряно.
Аяда затаи дъх.
— Така ли! И какво пишеше в писмото?
— Не съм го чел, но според мен описва случилото се в Червени яз. Което означава, че след като се върна при нас на трапезата, Уенцел вече е знаел за моето заклинание, както и че съм го скрил от него. Ти долови ли някаква промяна в отношението му?
Аяда свъси вежди.
— Ако въобще може да се говори за промяна, бих казала, че ми се стори по-откровен. С надеждата да му бъде отвърнато със същото може би?
Ингрей сви рамене.
— Може би.
— Ингрей…
— Хм?
— А ти какво знаеш за знаменосците?
— Толкова, колкото знам и за шаманите, тоест — почти нищо. Чел съм няколко дартакийски хроники за битките им със старите лесовници. Дартакийците не са обичали нашите знаменосци. Душевоините, а и всички воини всъщност, са защитавали ожесточено знамената си. Когато знаменосецът откажел да отстъпи, воините се биели до последно около него — или нея, може би, ако Уенцел казва истината. По тази причина войниците на Одар винаги се опитвали да повалят знамената по най-бързия начин. Говори се, че една от задачите на знаменосците е била да прерязват гърлата на нашите хора, които били толкова тежко ранени, че нямало как да бъдат изнесени от бойното поле. И това се смятало за голяма чест. Раненият воин, ако все още можел да говори, трябвало да благослови знаменосеца и да благодари на меча.
Аяда потръпна.
— Това не го знаех.
Тя сякаш се вглъби за миг в мислите си, макар че какви бяха те, Ингрей не знаеше. За съня й, онзи в Ранената гора? Само че отдавна мъртвите воини едва ли биха очаквали такава услуга от своята знаменоска.
— Виж какво знае Уенцел, когато го питаш за Светодърво — каза Аяда.