Като хвърли бегъл поглед и не видя никого наоколо, Луиза се вмъкна заедно с Ан в малката къщичка на Сайлъс Драмънд, която беше на няколко метра от входа на общата кухня.
— Мисля, че Сайлъс беше казал да не влизаме тук прошепна Ан.
— Не ме интересува какво е казал. Този човек наистина се нуждае от помощ — Луиза посочи с ръка цяла стая. — Тук прилича на кочина.
Изцапани дрехи бяха разхвърляни на купища върху издрасканите дървени дъски на пода. Мръсни чинии бяха струпани навсякъде из стаята. Явно, че Сайлъс не смяташе за нужно да чисти и прибира вещите си, макар че имаше бюфет в единия ъгъл на стаята, а също и гардероб и ракла в другия край. Стаята приличаше на бърлогата на някой звяр.
Е, Сайлъс може би се държеше като звяр, но това беше така само на пръв поглед. Луиза нямаше да го остави да живее повече в тази мръсотия. И докато той беше на лов за яребици с Барнаби, те с Ан щяха да оправят това жилище. Макар че той щеше да мърмори по-късно, сигурно щеше да му хареса, като свикне с този порядък. Пък и на кой мъж не би му харесало?
При това тя можеше да понася мърморенето му, след като той не си позволяваше нищо повече. През тези пет дена след тяхното пленяване той беше мърморил, ругал и крещял, но никога не беше вдигал ръка срещу нея, когато беше ядосан. На моменти дори бе проявявал големи грижи, като например, когато тя си изгори ръката на тази проклета печка. Той я намаза с мехлем, за да облекчи болката й. А когато тя се оплака, че матракът й на кораба е твърд, една вечер тя намери вместо него пухен дюшек. Тогава си помисли, че той може да го е намерил отнякъде, но сега видя матрака си върху неговото легло.
Такъв си беше Сайлъс — като куче, което само лае, но не хапе. Така че най-малкото, което можеше да направи за него, беше да му разтреби къщата.
— Е, хайде да започваме, Ан — каза тя й запретна ръкави. — Имаме доста работа, докато се върнат мъжете.
Като кимна с глава, Ан пристъпи към грубата маса и събра трохите по нея в престилката си.
— Питам се дали Пети е стигнал вече в Сан Николао. Тази сутрин станаха три дни, откакто замина. Трябва вече да са стигнали там, как мислиш?
Луиза погледна дребната жена с крайчеца на окото си, но съзря по лицето й само някакво съжаление, изпълнено с копнеж, а това беше по-добре от ужасно тъжното изражение на лицето й през първите два дни след заминаването на Пети.
— Най-вероятно мъжете са ходили вече там и са си тръгнали. Ще се приберат на Атлантис след ден-два.
— Но не и Пети.
— Не — каза Луиза с успокояващ глас, — не и Пети. — Тя все още се учудваше, че Пети така охотно ги беше изоставил. Тя винаги бе смятала, че има добра преценка за хората, а за него смяташе, че е от тези, които не биха избягали така.
— Сега, когато Пети замина — продължи Ан, — кога смяташ, че госпожица Уилис ще избере за съпруг?
— Не знам. Сара страшно мрази всички тези пирати.
— Не всички. Тя държи на капитана. Очаквам, че ще избере него.
Луиза се канеше да изхвърли един изгнил банан в кошчето за боклук, но изведнъж се изправи и погледи към Ан.
— Капитан Хорн ли? И Сара? Да не си полудяла? Тя мрази капитана.
Ан поклати отрицателно глава.
— Не мисля така, Луиза. Тя все му се противопоставя, но мисля, че е хлътнала по него. А е ясно като бял ден, че и той си е изгубил ума по нея.
