Класацията
- Автор: Мартини Стив
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Класацията». Краткое содержание книги:
Джак Джърмейн има бурно минало, стоманеносини очи, магнетично излъчване и куп неиздадени ръкописи. И амбицията да стане писател. Представяйки се успешно за автор на книгата, той се превръща в любимец на издателите, медиите и публиката. Но парите и славата вървят ръка за ръка с измамата и престъплението. Неусетно Аби се оказва въвлечена във водовъртеж от насилие и смърт — от Сиатъл до Ню Йорк, от Южна Каролина до екзотичните Карибски острови. Убити са нейни приятели, в опасност е собственият й живот. Някой иска да си присвои авторските права. И милионите долари за тях.
— Трябва първо да махнеш предпазителя — каза той. — И недей да подскачаш. Дръпни леко спусъка. Ще се изненадаш колко е лесно.
Аби не желаеше повече изненади тази сутрин. Джак протегна ръка, а тялото му се притисна в нейното. Той вдигна с палец предпазителя. Колкото и да бе учудващо, Аби бе напълно спокойна.
— Готови сме. — Още преди думите му да заглъхнат, пистолетът изгърмя в ръката й. Куршумът удари някакво дърво далеч назад.
— Няма нищо. Опитай пак — насърчи я Джак.
Отбелязвайки наум отката от първия изстрел, Аби свали малко надолу пистолета, прицели се внимателно в мишената и стреля. Този път тя контролираше нещата. И оръжието не подскочи толкова много в ръката й.
— Добре. Опитай пак.
Тя стреля още четири пъти, после отидоха да проверят мишената. Бе я уцелила три пъти, при това два пъти в големия външен кръг, като всеки път се приближаваше все повече към средата. Усещаше, че се настройва борбено, прииска й се да стане по-добра. След няколко минути погледна кутията със сто патрона и видя, че е полупразна. Беше изстреляла повечето от тях сама. Страхът бе изчезнал от тялото й. Откровено казано, допирът на Джак не бе съвсем неприятен. Мускулестото му тяло зад гърба й и дрезгавият шепот в ухото й имаха успокояващ, почти хипнотичен ефект. Тя изстреля нов пълнител, преди да усети, че той я потупва по рамото.
— Сега малко почивка. Закуската пристига.
Стар военен джип се носеше с трясък по прашния път към къщата. Спря отпред и изскочилият от него войник отдаде мързеливо чест.
— Да ги внеса ли вътре, капитане?
— Ще ти бъда много благодарен.
Войникът подаде внимателно голяма кафява книжна торба на Джак. При уханието, разнасящо се от нея, Аби изведнъж усети, че е страшно гладна.
— Надявам се, че обичаш яйца и задушени картофи.
— Мирише страхотно — усмихна се тя. Войникът разтоварваше торби с хранителни продукти. — И откъде е всичко това? — попита тя.
— От офицерската столова — обясни Джак. — Доставя ми ги един стар приятел, който е много жалостив. Особено към гостите ми. Готвенето не е сред силните ми страни. Дано не ти се наложи да го опиташ.
Отправиха се към кухнята. Джак извади прибори и отвори кутия портокалов сок. Беше сварил кафето предварително, но Аби не беше придирчива. Яйцата изглеждаха съблазнителни в порцелановата чиния.
— Днес просто е надминал себе си — заяви Джак и с възхищение заби вилица в пръхкавите картофки. Аби трябваше да признае, че са невероятно вкусни. Всички ужасии, които бе чувала за храната в армията, явно бяха лъжа.
Аби беше напълно изтощена. Липсата на сън и адреналиновият шок сутринта си казваха думата. Но трябваше да признае, че стрелбата й бе харесала. Беше я накарала да позабрави събитията преди това. Е, все пак книгите и паспортът в спалнята му не й излизаха от ума. Кой беше Джак? Беше ли я излъгал за името си?
— Така ли пазаруваш? — кимна тя към войника, който току-що бе оставил последната торба с продукти на масата.
Джак му подаде чек.
— Понякога. А от време на време идва една дама и ми оставя разни работи в хладилника.
— Така ли? — Аби не искаше да бъде нахална. Значи в живота му имаше жена. Тя се опита да промени темата и взе сутрешния вестник. Изобилието от местни новини не можеше да предизвика оживен разговор.
Джак ядеше спокойно и между другото драскаше нещо на малко листче. Приличаше на етикет от колет. На плота зад него стоеше някаква кутия, точно като получената вчера. Пак приличаше на кутия за ръкописи и Аби отново потрепера.
— Извинявай. — Джак осъзна, че се е отнесъл, а и че очите й са вперени в него.
— Моля ти се. Свърши си работата.
— Само още минутка. Нали нямаш нищо против да оставим това в куриерската служба на път за летището?
— Разбира се.
— Какво мислиш за ръкописа ми? — попита Джак.
— О! — Това беше единственото, което й дойде наум. Какво можеше да каже? — Снощи бях страшно уморена. — Глупаво извинение, но така избягваше по-неприятен отговор.
— Можеш да го вземеш със себе си. Сега не ми трябва.
— О, благодаря. Чудесно — отвърна примирително Аби.
Ако той продължеше да настоява, рано или късно щеше да се наложи да му каже, че не само готвенето не е сред силни те му страни. — Разкажи ми за себе си. — Може би това щеше да бъде по-приятна тема. — Имаш ли много приятели?
— Няколко.
— Като дамата, която пълни хладилника ли? — усмихна се тя. Наистина беше любопитна.
— О, да. Страхотна жена. Познаваме се отдавна. Сменяла ми е пелените — усмихна се на свой ред Джак. — Леля на преклонна възраст. Искаш ли да я видиш?
— Съмнявам се, че ще имаме време — отпи глътка кафе Аби. — Да не искаш да кажеш, че няма никой в живота ти и че литературата е ревнива любовница?