Чосър и Домът на славата
- Автор: Гуден Филип
- Серия: Чосър #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Чосър и Домът на славата». Краткое содержание книги:
Чосър трябва да посети граф Дьо Гияк, в чийто замък е живял като пленник. Още по пътя става ясно, че някой полага усилия да спре английските пратеници. Чосър и спътниците му успяват да се доберат до замъка Гияк, за да установят, че противниците на английската кауза са успели да проникнат и тук. Скоро след това графът загива по време на лов, но Чосър е убеден, че смъртта му не се дължи на злополука.
Смъртта дебне отвсякъде — мярка се загадъчната фигура на монах, който следи Чосър още от Лондон, неясна е ролята на трупата странстващи актьори, които също пребивават в замъка, двусмислено е поведението на красивата вдовица на графа. Нападенията и убийствата продължават, а Чосър се опитва да открие нишката, която ще му помогне да стигне до виновника за тези злодеяния…
Тълпата бе притихнала. Един-двама души може би дори изпитаха тръпка на жалост към тази няма и обезобразена фигура. Но повечето бяха разочаровани, че осъденият ще си отиде кротко. Все едно вече беше мъртъв. Така и изглеждаше. Очите му бяха полузатворени, лицето му представляваше маса от белези и кървави драскотини. Дрехите му приличаха на парцали от мъртвешки саван, през който се провиждаше костеливото му тяло — орехово на цвят поради постоянното излагане на стихиите. Жълтото небе тегнеше над селския площад. Откъм хълмовете от другата страна на реката се дочу тътен, сякаш някой в съседна стая разместваше безпричинно мебелите.
Когато въжето беше затегнато около кльощавия врат на Матийо, войниците слязоха от каруцата. Сега го крепеше само въжето. Гийом даде нареждане и войниците смушкаха и заудряха мулето, което тръгна, теглейки каруцата след себе си. Краката на Матийо издраскаха по дъските, преди да увиснат във въздуха. Тялото му се загърчи.
А какво си мислеше Матийо, докато ставаше всичко това? Какво усещаше? Всъщност не мислеше нищо и не почувства нищо. Беше усетил въздуха — горещ и задушен, но по-добър от застоялия в килията — докато го влачеха през площада и го качваха на каруцата. Бе погледнал за миг към небето. Част от него отбеляза, че това също е по-добро от тъмния покрив на мястото, където го бяха затворили. Прониза го страх, когато сложиха въжето около врата му, но това бе по-скоро, защото го вързаха, отколкото поради ясно съзнание какво ще му се случи. Горкият човечец никога не бе присъствал на екзекуция. Пред него имаше гора от обърнати нагоре лица, безизразни и тихи като цветя под слънцето. След това почувства нещо да стяга гърлото му, чу стържещ звук и изпита чувството, че земята се изплъзва от краката му, докато стягането ставаше все по-силно.
А след това нямаше нищо…
Възлите, които Жан Кадо бе вързал на равни интервали, помагаха, осигуряваха опора на ръцете и краката. След време Джефри Чосър стигна до мястото, където бяха свързани двете въжета. Под коленете и стъпалата си виждаше стената на кулата. С ъгълчето на окото си съзря някакви фигури. Някой извика. В далечината се чу гръм. Имаше още много път. Спомняше си как като дете се покатери на крушово дърво и за първи път разбра колко различен изглежда света дори от малка височина. И нещо по-важно — от какво значение са няколко метра, когато мислиш за тях, стъпил на земята и когато измерват разстояние, от което да се спуснеш.
Продължи надолу, докато масивните блокове на кулата се сляха със скалите, върху които беше издигната, а после още малко, докато въжето свърши. Спусна се, докато ръцете му стигнаха почти до края на въжето. Оттук до земята имаше няколко метра. Кадо, Кейтън и Одли чакаха да го хванат. Той се пусна и почти се строполи в протегнатите им ръце.
Приятелите му бяха стъпили здраво на един скалист склон, обрасъл с трънливи храсти и дъбови издънки. Чосър изчака секунда, за да свикне с усещането за земя под краката си. Погледна зачервените си ожулени длани и опъна крака, единият от които още трепереше от спускането. После отупа прахта и парченцата мазилка от дрехите си, почеса се по носа и кихна.
— Хайде, Джефри — каза Нед.
Без да говорят повече, те хукнаха надолу по склона. В подножието му имаше отъпкана тревиста пътека, която се виеше около основите на замъка. Жан Кадо ги поведе наляво й след малко се озоваха в открито пространство край Дордона. Вятърът бръчкаше повърхността на водата. Черни облаци се събираха на запад, чуваха се гръмотевици.
Малко по-нагоре по течението имаше воденица. В другата посока наклонен участък водеше към кей, примитивна конструкция от греди и подпори, която навлизаше три-четири метра в реката. Едномачтов речен кораб беше завързан за него. Единственото му платно бе свито. Близо до руля се виждаше четириъгълен навес. Иначе палубата беше празна, като изключим няколко души и — по-интересното — каруца и кон.
Чосър разпозна, че е широкодънен кораб, каквито използваха за превозване на максимално количество товар с възможно най-малко екипаж. Превозваха най-вече бъчви с вино и дъбови или кестенови трупи от горните райони на реката до Либурн или Бордо. Подобно на солидни матрони, тези кораби се движеха полека, предпазливо, но не и тромаво.
Когато се доближиха, Чосър разпозна коня и каруцата, както и някои от хората на борда. Конят беше Ронс, каруцата беше истински ковчег, в който се криеха богатствата на света, а хората бяха актьорите на Луп. Очевидно това беше корабчето, за която бе споменал Кадо и всички щяха да пътуват заедно. Не, да избягат заедно.