Огнено кръщение

— Мамка му — отговори поетът, за учудване на вещера — спокойно и съвсем разумно. — Мамка му, мамка му, мамка му. Да не съм малко дете. Първо, за целта на пропагандата, двама обесени е по-добре от един. Второ, той няма да иска да остави живи свидетели. Не, братко, ще си се люлеем един до друг.

— Престани, Лютиче. Лежи тихо и обмисляй възможностите.

— Какви възможности, по дяволите?

— Каквито и да са.

Бърборенето на поета пречеше на вещера да събере мислите си, а той умуваше неспирно. Очакваше всеки момент в плевнята да нахлуят хора от темерийското разузнаване, каквито несъмнено имаше в корпуса на Висегерд. Разузнаването със сигурност би се заинтересувало от събитията в Гарщанг на остров Танед. Гералт не знаеше почти никакви подробности, но разбираше, че преди агентите да повярват в това, той вече щеше да се чувства много, много зле. Цялата му надежда беше, че заслепеният от жаждата си за мъст Висегерд не се е раздрънкал за хващането му. Разузнаването би могло да се опита да изтръгне пленниците от ноктите на вбесения маршал, за да ги откара в главната си квартира. По-точно — да откара в главната квартира онова, което ще остане от тях след първите разпити.

Междувременно поетът беше обмислил някои възможности.

— Гералт! Нека да се направим, че знаем нещо много важно! Че всъщност сме шпиони или нещо подобно. Тогава…

— Умолявам те, Лютиче.

— Може да се опитаме да подкупим стражата. Имам малко пари. Дублони, зашити в подплатата на ботуша ми. За черни дни… Нека да извикаме стражите…

— И те ще ти вземат всичко, че и ще търсят още.

Поетът замърмори, но веднага млъкна. От мегдана долетяха викове, конски тропот и — което беше най-лошо от всичко — миризма на войнишка грахова супа, за една чиния, от която Гералт в този момент би дал всичките чиги и трюфели на света. Дежурещите пред плевнята стражи си говореха лениво, кискаха се, от време на време кашляха и плюеха. Стражите бяха професионални войници, това си личеше от речта им, състояща се почти изцяло от местоимения и отблъскващи ругатни.

— Гералт?

— Какво?

— Интересно, какво ли е станало с Милва… Със Золтан, Пърсифал, Регис… Не ги ли видя?

— Не. Напълно възможно е по време на битката да са ги съсекли или да са ги стъпкали с конете. Там, в лагера, лежаха труп върху труп.

— Не вярвам — отговори твърдо и с надежда в гласа Лютичето. — Не вярвам някой толкова ловък като Золтан и Пърсифал… Или Милва…

— Престани да се самозалъгваш. Дори и да са оцелели, няма да ни помогнат.

— Защо?

— Поради три причини. Първо, те си имат свои грижи. Второ — ние лежим в плевня насред лагер, наброяващ няколкостотин войници.

— А третата причина? Ти каза три.

— Трето — изрече уморено Гералт, — лимитът от чудеса за този месец се изчерпа със срещата на жената от Кернов с изчезналия й съпруг.