Търсене на абсолютното
- Автор: Балзак Оноре дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенчо Симов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсене на абсолютното». Краткое содержание книги:
— Защо не си тук, Пепита, за да се възхищаваш от нашето дете!
После силно прегърна Маргерит, без да може да добави нито дума, и се върна при всички.
— А сега ще трябва да прочетем брачните договори — каза Пиеркен, като погледна часовника. — Но това вече не е моя работа, тъй като законът ми забранява да документирам онова, което засяга мои близки или самия мен. Ще ме замести господин Рапарлие.
В този миг започнаха да пристигат приятелите на семейството, поканени на вечерята в чест на завръщането на господин Клаес и на сключването на браковете. В същото време слуги донасяха сватбените подаръци. Броят на гостите бързо нарасна. Събраното общество се отличаваше с внушителност поради достойнствата на поканените, и с красота, поради богатството на тоалетите. Трите семейства, които се събираха заради щастието на своите деца, бяха пожелали да си съперничат по великолепие.
За кратко време дневната се изпълни с прекрасни подаръци, каквито се правят на годеници. Злато струеше и искреше навсякъде. Раздиплените платове кашмирените шалове, огърлиците и другите скъпоценности предизвикваха еднакво искрена радост у онези, които ги даваха и у онези, които ги получаваха. Тази почти детинска радост се беше изписала по всички лица, тъй че стойността на прекрасните подаръци беше забравена и от най-равнодушните, които обикновено са заети да я пресмятат. Скоро започна церемонията, която се спазваше в семейство Клаес при подобни тържествени случаи. Само бащата и майката трябваше да седнат, останалите оставаха прави на известно разстояние от тях. В лявата част на дневната, откъм страната на градината застанаха Габриел Клаес и госпожица Конинкс, по-нататък господин дьо Солис и Маргерит, нейната сестра и Пиеркен. На няколко крачки от трите двойки, Балтазар и Конинкс, единствените седнали участници в тържеството, заеха места в две кресла, близо до нотариуса, който заместваше Пиеркен. Жан стоеше прав зад баща си. Двадесетина елегантно облечени жени и неколцина мъже, подбрани измежду най-близките роднини на семействата Пиеркен, Конинкс и Клаес, кметът на Дуе, който щеше да извърши бракосъчетанието, дванадесетте свидетели, определени измежду най-преданите приятели на трите семейства, в числото на които беше първият президент на кралския двор, всички, дори и свещеникът от черквата Сен Пиер, останаха прави и образуваха внушителна група откъм двора. Тази почит, отдавана от всички събрани на бащинството, което в този миг излъчваше кралско величие, изпълваше цялата картина с антично обаяние, В течение на последните шестнадесет години това беше единственият момент, по време на който Балтазар забрави за търсенето на абсолютното. Нотариусът господин Рапарлие отиде при Маргерит и сестра й, за да се осведоми дали всички поканени са пристигнали. След утвърдителния отговор, той се върна на мястото си и посегна към брачния договор на Маргерит и на господин дьо Солис, който трябваше да бъде прочетен най-напред. Тъкмо тогава вратата на дневната се отвори и се показа Льомюлкиние с лице, пламнало от радост:
— Господине, господине!
Балтазар погледна отчаяно Маргерит, направи й знак и я отведе в градината. Между присъствуващите настъпи смут.
— Не смеех да ти го кажа, дете мое — заговори бащата, — но след като направи толкова за мен, ще ме спасиш и от това ново нещастие. Льомюлкиние ми даде на заем двайсет хиляди франка — всичките си спестявания, за да направя един последен опит, който не сполучи. Сигурно нещастникът идва да си ги иска, като е разбрал, че отново съм богат; дай му ги веднага. Мой ангеле, ти му дължиш баща си, защото само той единствен ме утешаваше при моите неудачи, той единствен ще вярва в мен. Без него положително щях да умра…
— Господине, господине! — викаше Льомюлкиние.
— Какво има? — попита Балтазар, като се обърна.
— Един диамант!
Клаес веднага се върна в дневната като забеляза един диамант в ръката на своя камериер, който му прошепна съвсем тихо:
— Отидох в лабораторията…
Химикът, който бе забравил всичко Друго, погледна стария фламандец и този поглед означаваше: „Ти пръв си отишъл в лабораторията!“
— И намерих — продължи камериерът — този диамант в капсулата, свързана с батерията, която оставихме да прави своето; и тя го е направила, господине! — добави гой като посочи един осмостенен диамант, чийто блясък привличаше изумените погледи на всички.
— Деца мои, приятели мои — заговори Балтазар — извинете моя стар служител, извинете и мен… Това ще ме накара да полудея. Една случайност, станала през последните седем години е довела, без мен, до откритие, което търся от шестнайсет години насам. Как? Не зная. Да, бях оставил въглероден сулфат под въздействието на волтова батерия, чието влияние трябваше да бъде следено всеки ден. Е, добре, по време на моето отсъствие, божието могъщество се е проявило в моята лаборатория, без да мога да установя как! Не е ли ужасно това? Проклето изгнание! Проклета случайност! Уви, ако аз бях проследил тази продължителна, тази бавна, тази внезапна, не знам как да я нарека, кристализация, трансформация, това чудо, сега моите деца щяха да бъдат още по-богати. Въпреки, че това не е решението на проблема, над който аз работя, поне първите лъчи на моята слава щяха да заблестят над страната ни. А този момент, тъй светъл поради радостта на пашите чувства, щеше да бъде още по-бляскав, огрян от слънцето на науката!