Копелето на Истамбул
- Автор: Shafak Elif
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 978-954-27-0994-7
- Переводчик: Емилия Л. Масларова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Копелето на Истамбул». Краткое содержание книги:
Не я познавате и не сте чували за нейното семейство. Но ако научите, че името ѝ е Ася и тя е копелето на Истанбул — ще искате ли да разберете още? Ако знаете, че в този роман драмата между арменци и турци е подправена с цианкалия на чудовищна тайна, ще го прочетете ли?
Това е книга за разпилените зърна на нара.
Изведнъж забеляза, че двете момичета я наблюдават от столовете, и се притесни — вероятно защото се досети, че след като сапуненият сериал е свършил, те може би си търсят нов обект на насмешки Ася обаче явно беше намислила друго.
— Армануш се чудеше дали ще ѝ гледаш на таро.
— За какво ѝ е? — отвърна тихо леля Бану. — Кажи ѝ, че е красива умна млада жена с бляскаво бъдеще. Само който няма бъдеше, иска да научи нещо за бъдещето си.
— Ами гледай ѝ тогава на печени лешници — настоя Ася, като пропусна превода.
— Вече не гледам на такива неща — заяви леля Бану така, сякаш се разкайваше. — Методът не се оказа чак толкова добър.
— Виждаш ли, леля е ясновидка позитивистка. Всеки път, когато гадае, измерва допустимата грешка по научен път— обясни на английски Ася на Армануш, но после продължи вече сериозно на турски: — Гледай ни тогава на кафе.
— Това вече е друго нещо — виновно отвърна леля Бану, неспособна да устои на кафето. — На това мога да гледам винаги.
Направиха кафе: за Армануш без захар, а за Ася — с много захар, макар че тя не искаше да ѝ гледат. Кофеинът я вълнуваше повече отколкото съдбата. След като Армануш изпи кафето, чинийката беше сложена отгоре върху чашата, беше притисната силно, после чашата бе завъртяна в три водоравни кръга и бе обърната върху чинийката, така че утайката на дъното да се стече бавно надолу и да образува рисунък. След като дъното на чашката се охлади, леля Бану го обърна и се зае да разчита рисунъка, като плъзгаше поглед по часовниковата стрелка.
— Виждам тук една много разтревожена жена.
— Сигурно майка ми — въздъхна момичето.
Страшно се безпокои. Мисли те през цялото време, обича те много, но душата ѝ е потисната. После виждам град с червени мостове. Има вода, море, вятър и… мъгла. Виждам и семейство, много глави… погледни, много хора, много любов и грижи, а също много храна…
Армануш кимна, леко притеснена, че са я разчели толкова ясно.
— После… — подхвана пак леля Бану, пропускайки лошата новина на дъното на чашата — цветя, които скоро щяха да бъда разпръснати върху гроб, далече, много далече. Завъртя чашата между пълните си пръсти. Следващите ѝ думи прозвучаха по-високо, отколкото бе смятала, и стреснаха всички. — О, има и младеж, който много държи на теб. Но защо е зад було?… Зад нещо като було.
Сърцето на Армануш трепна.
— Възможно ли е да е екран на компютър? — попита дяволито Ася точно когато Султан Пети ѝ скочи на коленете.
— Не виждам компютри в утайката — възрази леля Бану. Не обичаше да включва техниката в медиумния си свят.
Застина вглъбено, завъртя леко чашата, после застина отново. Сега вече върху лицето ѝ се четеше тревога.
— Виждам едно момиче, твоя връстничка. С къдрава коса, черна, съвсем черна… големи гърди…
— Благодаря, лельо, схванах тънкия намек — засмя се Ася. — Но не е задължително да включваш родините си във всяка чаша, на която гледаш, на това му се вика шуробаджанащина.
Леля Бану примига с вкаменено лице.
— Тук има въже, дебело здраво въже с примка в единия край, прилича на ласо. Вие двете, момичета, ще бъдете свързани една с друга много силно… Виждам духовна връзка…
За тяхно разочарование леля Бану не каза нищо повече. Спря да гадае, остави чашата от кафе върху чинийката и я напълни със студена вода, така че рисунъкът да се размаже и да изчезне, преди някой, бил той добър или зъл, да е успял да надзърне вътре. Това му беше хубавото на гадаенето на кафе — за разлика от съдбата, написана от Аллах, написаното от кафето винаги може да бъде измито.
* * *
На път за кафене „Кундера" се качиха на ферибота, та Армануш да види града в целия му размах и великолепие. Подобно на самия ферибот, и пътниците на него имаха уморен вид, но той бързо бе заличен от вятъра, извил се внезапно, когато огромният съд навлезе в лазурносиньото море. Врявата на множеството се засили за минута, после заглъхна до монотонно жужене — фон на другите звуци: тракането на двигателя отстрани на корпуса, плисъкът на вълните, писъците на чайките. Армануш забеляза зарадвана, че ленивите чайки по брега са поели заедно с тях. Почти всички на фебирота ги хранеха с парчета симид — сусамови гевреци, които тези месоядни птици смятаха за неустоимо лакомство.
На пейката отсреща седяха строго облечена представителна жена и синът ѝ. тийнейджър — уж бяха един до друг, а сякаш ги деляха светове. Армануш долови от лицето на жената, че не е първа поклонница на обществения транспорт, че презира масите и стига да има възможност, ще метне в морето всички бедно облечени пътници. Скрит зад очилата с дебели рамки, синът явно се притесняваше от студеното държане на майка си. Като герои на Фланъри О'Конър са — помисли си Армануш.