Магия за зора

Жребецът отметна глава, като че даваше знак за съгласие, и бавно се отдалечи. Перин избра кестеняв скопен кон и започна да го потупва по врата и да прекарва пръсти през гривата му.

— Не ти ли е дошло до гуша от тлъстия лорд, който е твой собственик? Хайде, ела с мен да видиш и ти малко път.

Конят обърна глава и Перин му се усмихна по специален, негов си начин — дълбока усмивка, която го караше да усеща някакъв лек хлад, сякаш с нея изтичаше част от топлината му към онзи, за когото беше предназначена. Животното изпръхтя тихо и облегна глава на гърдите му. Продължи още няколко минути да го потупва, сетне си тръгна и конят го последва. Перин съвсем честно не разбираше защо, след като прекараше няколко минути насаме с който и да е кон, животното беше готово да го следва навсякъде без оглавник или въже. Номерът вършеше работа. Винаги щом парите му се свършеха, той просто взимаше кон от някого, когото не обичаше, и го продаваше на един от непочтените джамбази, които познаваше. Във вените му течеше благородна кръв и никой не подозираше, че е най-страшният конекрадец в северните провинции. Не рядко открадваше от някой братовчед, а на следващата седмица се връщаше да изрази изненадата и съчувствието си поради загубата. Само Беноик и Нед не страдаха от неговите набези.

Тази нощ Перин и двата коня прекараха настанени удобно на лагер на една горска поляна, но на следващия ден трябваше да се върнат на пътя или да обикалят с мили, за да заобиколят стръмно възвишение. Едва стигнаха до пътеката и започна да вали. Перин продължи напред, докато на конете им стана трудно да се придвижват заради калта, сетне отби малко встрани от пътя в гората и слезе. Присви се между двата коня под недостатъчния заслон на боровете и изчака бурята да отслабне. Беше, разбира се, неприятно, щото дрехите полепнаха по него, а в ботушите му потече вода, но не обръщаше внимание на неудобството, тъй както горската сърна не обръщаше внимание на дъжда и пасеше листа наблизо, защото е гладна. Ако някой би го запитал за какво е мислил през тези два студени часа, не би могъл да му отговори. Просто съзнаваше разни неща — дъжда, боровата миризма, мокрите стволове и светлозелената папрат. Всеки звук му носеше послание — катерицата се размърда в хралупата си, сърната се отдалечаваше от него, наблизо течеше поточе. Най-накрая дъждът спря. Когато стигна до Нед, беше отново сух. Дори беше забравил, че го е хванала буря.