Двойни убийства
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Кей Скарпета #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Двойни убийства». Краткое содержание книги:
— Със сигурност щях да го чуя. Наоколо няма много звуци, особено късно вечер. Човек като поживее тук известно време, започва да различава и най-слабите необичайни звуци. Дори телевизорът да работи и прозорците да са затворени.
— Чухте ли някакви коли по пътя ви тогава? — попита Марино.
Господин Джойс се замисли за момент.
— Знам, че премина една кола малко преди По дяволите да започне да дращи по вратата. Полицаите ме питаха за това. Имах чувството, че който и да е бил в колата, е застрелял кучето ми. Полицаят, който записа показанията ми, също мислеше така.
Старецът млъкна и се загледа през прозореца.
— Възможно е да е било просто някое хлапе.
Някъде удари часовник, после настъпи тишина, бавно минаващите секунди сякаш бяха отмервани от капещата в мивката вода. Господин Джойс нямаше телефон. Съседите му бяха малко и не живееха много наблизо. Зачудих се дали има деца. Не изглеждаше да си е взел друго куче или котка. По нищо не личеше, че някой или нещо, с изключение на стареца живее в къщата.
— По дяволите беше проклето животно, но човек се привързваше към него. Умираше си да тормози пощаджията. А аз стоях тук, във всекидневната, гледах през прозореца и се смеех толкова силно, че очите ми сълзяха. Страхотна гледка. Хилав, дребен човечец, който се оглеждаше наоколо ужасено и не смееше да излезе от камиончето си. По дяволите беснееше около него и лаеше като луд. Забавлявах се една-две минути, после се разкрещявах и излизах на двора. Достатъчно бе да посоча с пръст и По дяволите се оттегляше със свита между краката опашка. — Цигарата на стареца димеше в пепелника забравена. Той си пое дъх. — Много лошотия има по света.
— Да, господине — съгласи се Марино и се облегна на стола си. — Навсякъде има лошотия, дори в хубав, спокоен район като този. Последния път, когато идвах насам, май беше преди две години, около Деня на благодарността. Тогава намерихме онази двойка в гората. Спомняте ли си това?
— Разбира се — кимна господин Джойс. — Никога не бях виждал такава лудница. Бях в двора и събирах дърва за огъня, когато изведнъж всички тези полицейски коли профучаха покрай мен с виещи сирени и святкащи лампи. Сигурно имаше дузина коли и една-две линейки също. — Той се замисли и погледна Марино. — Не си спомням да съм ви видял там. — После насочи вниманието си към мен. — Предполагам, че сте били?
— Да.
— Така и си помислих. — Той изглеждаше доволен. — Стори ми се, че лицето ви ми е познато, и по време на целия ни разговор се тормозя и се мъча да си спомня къде съм ви виждал.
— Вие отидохте ли в гората — там, където бяха телата? — запита Марино.
— С всички тия полицейски коли, дето преминаха край дома ми, просто нямаше начин да си остана тук. По тоя път нямам никакви съседи — само гори. В началото си помислих, че са застреляли някой ловец. Но не ми се видя логично — прекалено много ченгета бяха дошли. Та качих се в колата и тръгнах надолу по пътя. Намерих един полицай, който стоеше до колата си, и го попитах какво става. Обясни ми, че ловци намерили труповете на една двойка в гората. После ме попита дали живея наблизо. Отговорих му, че е така, и после на вратата ми се появи един детектив и започна да задава въпроси.
— Помните ли името на детектива? — попита Марино.
— Не мисля.
— Какви въпроси ви зададе?
— Най-вече искаше да знае дали съм виждал някого из района, особено по времето, когато се смята, че са изчезнали младежите. Дали е имало някакви непознати коли, ей такива неща.
— А вие сетихте ли се за нещо?
— Ами след като той си тръгна, аз се позамислих и оттогава нещо ми се върти из главата — отговори господин Джойс. — В нощта, за която полицията смята, че двойката е била доведена тук и убита, не чух нищо. Понякога си лягам рано. Може и да съм бил заспал. Но преди около няколко месеца си спомних нещо — след като другата двойка бе намерена в началото на годината.
— Дебора Харви и Фред Чейни? — попитах.
— Момичето, чиято майка била много важна.
Марино кимна. Господин Джойс продължи:
— Тези убийства ме накараха да се замисля за намерените тук трупове и изведнъж нещо ми изскочи в ума. Ако сте забелязали, когато идвахте, отпред има пощенска кутия. Преди няколко години бях доста болен. Трябва да е било около две седмици преди времето, в което смятат, че е станало убийството на момчето и момичето.
— Джим Фрийман и Бони Смит — каза Марино.
— Да, господине. Имах грип, повръщах, всичко ме болеше от главата до петите. Останах в леглото два дни и нямах сили дори да се завлека навън и да си прибера пощата. В нощта, за която говоря, най-после се почувствах по-добре и станах. Направих си супа и после излязох да си взема пощата. Сигурно е било около девет-десет часа вечерта. Докато се връщах към къщата, чух някаква кола. Навън бе тъмно като в рог, но колата пълзеше напред без фарове.