Сага за Австралия

В помещението нахълтаха двамина с палки.

— Оковете ги — разпореди се Уолтър, разтърквайки длан.

Ричард попи с края на ръкава кръвта върху устата си и тръгна с хленчещия Уили Инсел по прохода — този път ги вкараха във вратата отдясно. Помещението приличаше на седларница с тази малка разлика, че множеството каиши, увиснали навред по стените, бяха не от кожа, а от желязо.

В затвора „Нюгейт“ в Бристъл се смяташе, че е предостатъчно задържаните да бъдат само с вериги на краката — Ричард и не помръдна, докато окаяният тип, разпореждащ се в този склад за мъчения, му нагласяше оковите. Петсантиметровата халка, която онзи му сложи на левия глезен, щракна, после тъмничарят я прикрепи за верига, която прихвана за подобна халка върху десния крак. Така Ричард можеше да тътрузи нозе, но не и да крачи или да тича. Уили се уплаши и взе да се съпротивлява, но на бърза ръка го повалиха с палките на земята. Ричард обаче не каза и не стори нищо — устната му още кървеше. Зарече се, че с думите, които е подметнал на Уолтър тъмничаря, за последен път дава повод да го тормозят и бият. Още от годините, прекарани в „Колстън“, бе усвоил простичкото правило: трай си, върши каквото ти казват, не привличай вниманието!

В дъното на прохода имаше друга препречена с решетка врата, надзирателят я отключи с тежкия ключ и двамата нови затворници Морган и Инсел бяха натикани в пъкъла — огромно помещение с каменни стени, по които постоянно се стичаше влага, така че на места се бяха образували дълги варовикови висулки, окадени от саждите на заводите покрай река Фрум. Вътре нямаше ни маси, ни нарове или столове. Само покрит с плочи под, хлъзгав и лепкав от времето и хорските нечистотии. Гърчеща се гмеж от оковани затворници, все мъже. Повечето седяха на пода, изпружили пред себе си нозе, имаше и такива, които обикаляха безцелно и понеже жизнените им силици бяха на изчерпване, едвам повдигаха крака и често се случваше да настъпят някой клетник, който с нищо не издаваше, че е усетил удара от веригата на своя събрат по съдба. Свикналият с бристълските калища познаваше и смрадта: на гнилоч, тор, изпражнения. Тя само беше по-силна, понеже помещението почти не се проветряваше.

Единствената целенасочена дейност се забелязваше само при сводестия отвор в дъното на помещението — макар и да не беше стъпвал досега в „Нюгейт“, Ричард се досети, че там сигурно е затворническата лавка, където, стига да ти се намира някое и друго петаче, можеш да си купиш я ром, я джин или бира. Все пак имаше някаква представа за тъмницата от разговорите между баща си и братовчеда Джеймс — аптекаря, и бе предполагал, че тук постоянно се бият за пари, за пиене, хляб и лични вещи. Сега обаче разбра, че затворниците са твърде съсипани, за да се бият. Никой от тях нямаше сили за това. Умираха от глад, мнозина се бяха напили на гладен стомах, бъбреха някакви небивалици или си тананикаха едва чуто, както седяха с изпружени нозе, оставени изцяло на произвола на съдбата.