Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс
- Автор: Сассман Пол
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-537-3
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс». Краткое содержание книги:
— Мога само да повторя — отвърнах аз, — че нямам и никога не съм имал желание да работя като помощник-касиер в банка. Уверен съм, че това е изключително добро поприще, но не и такова, с което бих се заел в този момент от живота ми.
— Значи — бавно, натъртено рече той, сякаш се опитваше да убеди сам себе си във факт, който човешкият ум не може да проумее — вие не кандидатствате за мястото.
— Не — казах аз. — Явно е станала някаква грешка.
Това предизвика нова конвулсия, този път по-силна от предишната. Върховете на лъскавия мустак сами се извиха нагоре и се отпуснаха. Той бръкна в джоба на сакото си, извади малко шишенце хапчета и метна две в устата си. После се хвана за ръба на бюрото и се засили, като спря точно пред мен.
— В „Симсби“ на Касъл Стрийт не правим грешки — изръмжа той. — „Грешка“ е дума, която е непозната и не се използва в тази институция. Сред клиентите ни са трима лордове, двама адмирали, осемнайсет носители на рицарско звание и някои от най-важните индустриалци на нашето време. Пет пъти сме избирани за най-добрата банка в Северна Англия — той посочи редицата поставени в рамки грамоти на стената отляво — и наскоро бяхме наградени с орден за заслуги от „Лойдс“. — Последва ново посочване към друга грамота, окачена до прозореца. — Известни сме нашир и надлъж с вещите си финансови консултации и след три седмици ще обядвам не с друг, а със самия управител на Националната банка. Имаме огромни отговорности и при изпълняването им — трима лордове, двама адмирали и осемнайсет рицари, не забравяйте — ние НЕ ПРАВИМ ГРЕШКИ!
Свали очилата си и ги забърса енергично с носната си кърпа, след което отново се хвана за бюрото и се плъзна от другата му страна. Прегледа отново книжата, записа си нещо в бележника, прегледа отново книжата, присви очи, постави спокойно ръце на бюрото си и каза:
— И тъй, кандидатствате за поста младши помощник-касиер втори клас.
Какво правите, когато съдбата така явно отваря Неговата врата и ви въвежда вътре? Дали Го игнорирате и настоявате, че само един може да решава бъдещето ви и това сте вие? Или се подчинявате? Приемате неизбежното, покланяте се на знамението и правите онова, което Съдбата ви каже. Дали се борите, или се предавате? Със съжаление трябва да кажа, че в моя случай неизменно и неизбежно се получава второто. Винаги е било така и винаги ще бъде. Точно затова смятам да се самоубия. Предопределено е от инициалите ми. А от предопределението не може да се избяга.
— Да — въздъхнах уморено, като потърках с Хапчето бузата си, а с другата ръка прибрах в джоба си доларите, които смятах да обменя. — Да. Дойдох да стана младши помощник-касиер втори клас.
— Добре — каза мистър Попълтуейт и плесна с ръце. — Много добре и надлежно. А сега името ви, моля…
— Рафаел Игнейшъс Финикс, досегашен адрес Тропикъл Драйв, Лос Анджелис…
Така за най-голяма изненада започнах работа като младши помощник-касиер (втори клас) в „Симсби“ на Касъл Стрийт, Ливърпул: Нямам представа какво е станало с човека, чието интервю така неволно отмъкнах, но се отдадох изцяло на задълженията си и година по-късно бях сметнат за достатъчно вещ в кабалата на касиерската работа, за да се лиша от частта „младши“ в титлата си и да стана помощник-касиер втори клас.
Това обаче бе само началото на шеметното ми издигане в редиците на банковия свят. Две години след слизането от „Скития“ вече не бях помощник, а пълноправен касиер първи клас с помощници, младши помощници и второкласни подчинени, готови да изпълнят всяко мое нареждане.
Останах на този пост почти три години, до януари 1938 г., когато за ужас на всички и през главата на мистър Фрупс, който се очакваше да заеме поста, бях повишен до главозамайващо високия пост временен втори помощник на заместник-директора на отдел „Скъпоценни метали“, на който останах, докато не убих мистър Попълтуейт две години по-късно.
Постът временен втори помощник на заместник-директора на отдел „Скъпоценни метали“ вървеше с някои привилегии, които макар и да не бяха особено впечатляващи сами по себе си, изглеждаха такива в интровертния, лишен от оживление банков свят. Например беше ми позволено да нося папийонка, което след седемте години черна вратовръзка си беше направо безценен дар. Освен това можех да държа носна кърпа в джоба на сакото си и да нося бомбе. За хората, с които се разминавах всеки ден на улицата, сигурно съм изглеждал нормален до втръсване. В сравнение с колегите ми в „Симсби“ обаче бях облечен направо екстравагантно и доста се гордеех с възхитените погледи, които получавах от секретарките при пристигането си всяка сутрин.