Затворникът на рая

— Дон Даниел, не исках да казвам на Фермин, но утре няма да дойда на сватбата.

— Какво говориш, Росиито? Та той ти е запазил почетно място…

Тя сведе поглед.

— Знам, но не мога да дойда.

— Защо? — попитах, въпреки че се досещах за отговора.

— Защото ще ми бъде много мъчно и искам господин Фермин да е щастлив със своята госпожа.

Росиито заплака. Не знаех какво да кажа, затова я прегърнах.

— Винаги съм го обичала, знаете ли? Откакто се срещнахме за пръв път. Знам, че не съм подходящата жена за него, че той ме вижда като… е, просто като Росиито.

— Фермин много те обича, не бива никога да забравяш това.

Жената се отдръпна и изтри сълзите си смутена. Усмихна ми се и сви рамене.

— Извинявайте. Ама и аз съм една глупачка — пийна ли две капки, дори не зная какво говоря.

— Няма нищо.

Предложих й моята чаша вода и тя я прие.

— Виждате ли, един ден си даваш сметка, че младостта е отлетяла и влакът е заминал.

— Винаги има влакове. Винаги.

Росиито кимна.

— Затова няма да дойда на сватбата, дон Даниел. Преди няколко месеца срещнах един господин от Реус43. Добър човек, вдовец. Добър баща. Има склад за старо желязо и всеки път, когато е в Барселона, се отбива да ме види. Предложи ми да се омъжа за него. Никой от двама ни не се заблуждава, нали разбирате? Тежко е да остарееш сам, пък и знам, че с това тяло вече не съм за улицата. Жауме, човекът от Реус, ме помоли да отида на пътешествие с него. Децата му вече са напуснали дома му, а той цял живот е работил. Казва, че иска да види свят, преди да е станало твърде късно, и ме помоли да го придружа. Като негова съпруга, не като някоя лека жена, която използваш и после захвърляш. Корабът заминава утре рано сутринта. Жауме казва, че корабните капитани имат правото да женят хора в открито море, а ако не, ще потърсим свещеник в кое да е пристанище.

— А Фермин знае ли?

Сякаш ни беше чул отдалече, Фермин изведнъж се спря на дансинга и погледна към нас. Протегна ръце в посока към Росиито и направи онази замечтана физиономия на хапльо, нуждаещ се от ласки, която винаги му бе служила толкова добре. Росиито се разсмя, измърмори нещо под нос и преди да се присъедини към любовта на живота си за едно последно болеро, се обърна и ми каза:

— Грижете се добре за него, Даниел, че на света има само един Фермин.

Оркестърът бе спрял да свири и всички на дансинга й направиха път. Фермин я хвана за ръце. Лампите в „Ла Палома“ бавно угаснаха и сред сенките изплува един лъч, който хвърли неясен кръг от светлина в краката на двойката. Останалите гости се дръпнаха встрани и оркестърът подхвана полека ритмите на най-тъжното болеро, композирано някога. Фермин обхвана талията на Росиито. Гледайки се в очите, далече от света, любовниците от онази завинаги отминала Барселона танцуваха прегърнати за последен път. Когато музиката стихна, Фермин целуна Росиито по устните, а тя, обляна в сълзи, го погали по бузата и бавно тръгна към изхода, без да се сбогува.