Беше денят на „Палио“ и хората в Сиена се носеха весело по море от песни. Всяка улица се бе превърнала в река, всеки площад — в езеро от религиозен екстаз, а понесените от течението размахваха знамената си, готови да се издигнат до божествената си майка и да усетят нежното й докосване.
Приливът на поклонници отдавна бе преминал през градските порти и се бе разлял из провинцията чак до Фонтебечи, на около три километра от „Порта Камолия“. Тук, развълнуван океан от глави наблюдаваше напрегнато как петнайсетте ездачи от „Палио“ излязоха от палатките си в бойни одежди, готови да почетат коронованата Дева с бляскава проява на мъжество.
На маестро Амброджио бяха нужни часове, за да си проправи път през масите и, ако не изпитваше вина, щеше да се откаже поне хиляди пъти преди да стигне дори на половината разстояние до Фонтебечи. Но не можеше да го направи.
Тази сутрин старият художник се чувстваше отвратително. Колко ужасна се оказа намесата му в делата на тези млади хора! Ако не беше бързал да обедини красотата с красота, Ромео никога нямаше да знае, че Жулиета е жива, а тя нямаше да се зарази от страстта му.
Странно как любовта на художника към красотата можеше да го превърне лесно в убиец и мъчител. И колко жестоко бе от страна на съдбата да даде урок на стареца, чиято цена беше блаженството на младите хора. Дали грешеше, когато се опитваше да оправдае собственото си престъпление чрез възвишени идеи? Или просто човешката му природа предусещаше от самото начало, че младите влюбени са обречени? Дали бе възможно да осъществява в мечтите си своите собствени желания чрез възхитителното тяло на Ромео? Дали надеждите му за щастлив съюз на младите бяха просто начин да проникне косвено в спалнята на Жулиета?
Маестрото не се замисляше на религиозни теми, освен ако бяха част от стенопис, за който очакваше да му платят. Но внезапно се запита дали лекото прилошаване от мисълта, че бе влязъл в ролята на похотлив стар кукловод, приличаше на чувствата, които господ изпитваше всеки ден. Ако въобще той изпитваше нещо. Все пак господ бе божествено създание и бе напълно приемливо да няма нищо общо с емоциите. Ако не бе така, маестрото определено го съжаляваше, тъй като историята на човечеството бе само една дълга тъжна приказка.
С Богородица беше различно. Тя беше човешко същество и познаваше страданието. Тя винаги изслушваше неволите ти и се уверяваше, че господ ще изпрати светкавиците си в правилната посока. Като чудесната съпруга на всемогъщ мъж, тя бе тази, с която трябваше да се сприятелиш, защото знаеше как да стигне до божественото му сърце. Тя бе тази, на която Сиена бе връчила ключовете от портите си. Тя бе тази, която обичаше хората и ги защитаваше от враговете им, така както майка защитава малкия си син от нападките на братята му.
Мрачното предчувствие на маестрото за наближаваща беда нямаше нищо общо с ведрите лица на хората, които разбутваше по пътя си, за да успее да се добере до Фонтебечи преди началото на състезанието. Всички се забавляваха и никой не бързаше. Стига да си осигуреше място край пътя, човек можеше да не ходи чак до Фонтебечи. Разбира се, интересно бе да видиш стартовия район с всички палатки и благородни семейства, чиито синове участваха в състезанието, но нищо не можеше да се сравни с приближаващия грохот на петнайсет галопиращи коне, носещи рицари в блестящи брони?
Когато най-после пристигна, маестро Амброджио се отправи към палатката с орела на Марескоти. Ромео вече бе излязъл от нея, заобиколен от мъже от семейството си. Всички стояха със сериозни лица и никой не се усмихваше. Дори коменданте Марескоти, който винаги имаше окуражителни думи за всекиго и в най-отчаяни ситуации, сега приличаше на войник, попаднал в засада. Той лично задържа коня, докато Ромео се настани на седлото, и беше единственият, който заговори на сина си.
