Венецианското предателство [bg]

Папският нунций изглеждаше съвсем различно от предишния ден. Черното расо и яката на проповедник бяха отстъпили място на цивилните дрехи. Очевидно папата беше удържал думата си относно пълната анонимност на нейното посещение.

В момента стояха в огромната, подобна на пещера катедрала със златни мозайки по стените, сякаш се намираха не в Италия, а в Константинопол. Таванът беше разделен на пет купола с фрески, изобразяващи Петдесетница, св. Йоан, св. Леонард, Пророците и Възнесение Господне. Топлата светлина на свещниците сякаш потвърждаваше популярното наименование на църквата „Златната базилика“.

— Прекрасно място, нали? — подхвърли Мичънър.

— Доказателство за това, което могат да постигнат религията и търговията — кимна тя. — Венецианските търговци са били най-големите крадци на света и доказателствата са тук.

— Винаги ли сте толкова цинична?

— Благодарение на съветската система разбрах, че светът е трудно място за живеене.

— Някога отправяли ли сте благодарност към вашите богове?

Тя се усмихна, забелязала любопитството в очите на американеца. В досегашните си разговори не бяха засягали нейната вяра.

— Моите богове са ми точно толкова верни, колкото и вашите на вас.

— Ние се надяваме да преосмислите своето езичество.

Тя неволно настръхна от тези думи, сякаш внушаващи, че вярата в много богове е по-нисша в сравнение с вярата в един-единствен бог. Историята категорично доказваше, че не е така. Но се задоволи само с кратък отговор:

— До този момент не съм имала проблеми със своята вяра.

— Не искам да кажа, че в нея има нещо погрешно — побърза да я увери Мичънър. — Просто ви предлагаме и други възможности.

След тази нощ Зовастина нямаше да има кой знае каква полза от Католическата църква. Щеше да й позволи ограничено присъствие на територията на Федерацията, за да балансира влиянието на радикалния ислям, но нищо повече. Организация, способна да съхранява и поддържа всичко, което я заобикаляше в момента, нямаше сериозно място в нейните владения. Тя махна с ръка към високия олтар, скрит зад богато украсена преграда. От ярко осветеното пространство зад него долиташе шум.

— Подготвят отварянето на саркофага — информира я Мичънър. — Решихме да върнем ръка с китката или някоя друга реликва, която може лесно да се отдели.

— Нима не виждате абсурдността във всичко това? — не се стърпя тя.

— Какво лошо има, ако така бъдат задоволени претенциите на египтяните? — сви рамене той.

— А къде остана свещената неприкосновеност на мъртвите, проповядвана от вашата религия? Нима е редно да оскверните гробницата на един мъртвец и да извадите част от останките му?