Свещеният меч [bg]

— Бях тръгнал към хотела, за да поговорим, но те видях да излизаш забързано от там и те проследих. Стори ми се странно, че идваш тук посред нощ, и реших да те наблюдавам. Мъжете се появиха иззад дърветата. Това също ми се стори необичайно. После сграбчиха момчето и аз прецених, че е време старият Жак да се намеси.

— Задължен съм ти, Жак. Само едно не разбирам. Ако наистина си искал да поговорим, защо носиш патлак със себе си?

Рабие вдигна нагоре револвера и се ухили. Бен никога не бе виждал оръжие с капси и черен барут в действие. Сигурно беше от втората половина на XIX век, от времето преди изобретяването на патроните с гилза и бездимния барут. В Англия човек трябваше да се сдобие с цял куп разрешителни, за да притежава такова; във Франция не съществуваха подобни ограничения.

— Винаги го нося със себе си — каза Рабие. — Нещо като предпазна мярка, откакто хвърлиха Фабрис от моста.

— Мислиш, че е бил хвърлен?

— А ти как мислиш?

Бен извади пакета „Голоаз“ от джоба си, предложи цигара на французина и сам запали една.

— Изглежда, не си от хората, които веднага викат жандармерията — заяви той и посочи труповете на земята.

Мъжът се изсмя.

— Бернар, шефът на полицията, е сред най-редовните ми клиенти. — Той се изплю. — Но останалите не са по-добри от нацистите, които убиха баба ми и дядо ми по време на окупацията. Гестапо отново се върна по тези места, само че главатарите им са в Брюксел вместо в Берлин.

Бен не попита по каква линия въпросният Бернар е сред най-редовните клиенти на Рабие, но нещо му подсказваше, че новият му приятел е в бизнеса с контрабанден алкохол. Бен бе живял достатъчно дълго във френската провинция, за да знае, че черният пазар е в разцвета си.

— Предполагам, че нямате повече светски ангажименти тази вечер? — добави Рабие.

— Светският ни ангажимент току-що приключи — отвърна Бен.

— Тогава елате с мен до фермата. Ще разкараме тия нещастници там и ще поговорим. Можете да останете през нощта.

Рабие отиде да докара пикапа си, скрит между дърветата, и го приближи на заден ход до църковната врата. Джуд се сви в дъното на порутената постройка, докато Бен и французинът вдигаха труповете от земята и ги хвърляха един по един отзад в каросерията. Рабие не се смущаваше особено от кървавия товар и дърпаше щастливо от цигарата си.

— Май не ти е за пръв път? — обърна се той към Бен с крива усмивка.

— Интересно, тъкмо се канех да те питам същото — заяви Бен.

— Истината е, че не съм го правил преди. Често обаче съм се чудил къде бих погребал някой досадник, който си позволи да се бъзика с мен.

Рабие покри труповете с брезент, привърза товара с въже към ъглите и се приготви за тръгване. Двамата с Бен се разбраха да карат един зад друг към Сен Кристоф, за да може Джуд да вземе раницата си от хотела.

— Добре ли си? — попита Бен, когато потеглиха след пикапа на Рабие.