Врагът отвътре
- Автор: Хаббард Рон Лафайет
- Серия: Мисия Земя #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Снежана Данева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Врагът отвътре». Краткое содержание книги:
Хелър я сложи да седне отзад. Затвори вратата. Тя се притискаше към него.
— Губя всичките си момчета — подсмърчаше тя.
Той я поглади нежно и й даде друга кърпичка. Тя се облегна назад поуспокоена. Телохранители внимателно избутваха с рязани пушки тълпата настрани от колата. Най-сетне лимузината потегли.
Бейб кършеше ръце. Минаваха по някакъв мост.
— Джером — каза тя унило, — чувам, че се учиш да караш състезателни коли. Джером, обещай ми, моля те да ми обещаеш, че няма да вършиш нищо опасно.
На Хелър изглежда не му се говореше. После каза:
— Животът е въпрос на случайности, мисис Корлеоне. Не мога да обещая такова нещо.
Тя го погледна внезапно.
— Добре — каза. — Тогава, ако някога срещнеш „бибипания“ Силва, обещай ми, че ще затриеш тоя „бибипец“.
Той обеща.
Мен обаче ме преследваше катедралната музика, хористите, религиозната тържественост и трагедията на всичко това. Изключих екрана.
Музиката продължаваше да ме преследва. Колко прекрасно. Какво страхотно погребение.
В мозъка ми припълзя гледката на собственото ми погребение. Там Утанч беше коленичила до гроба ми с увехнали цветя в ръка, под дъжда. Тя плачеше, че е била толкова подла към мен. О, каква приятна гледка. На мен самия ми се доплака.
Със замъглен поглед стигнах, залитайки, до спалнята си. Рухнах в леглото.
Под главата ми имаше нещо. Операцията още не беше заздравяла, но се оставих да ме боли. Представата за коленичилата до гроба ми Утанч беше още с мен.
Болката се усили и прокарах ръка под главата си, защото пречеше на настроението ми.
Нещо изхвърча към другата възглавница. Обърнах глава.
Точно срещу лицето си видях бележка. На нея пишеше:
„Само да ти припомня, че за шляене не се плаииг. Ломбар беше сигурен, че ще се отпуснеш. Така че с това отбелязвам, че ако не си се справил с Хелър, мое задължение ще бъде да те унищожа.“
За подпис имаше само една кървава кама.
А-а, значи видението ми щеше да се осъществи в крайна сметка.
След малко седнах в леглото. Красивата музика в катедралата още ме преследваше.
Вдигнах бележката. Страницата отзад беше празна.
Намерих една писалка. Написах на нея „Давай!“ Подписах се с името си. Оставих я на възглавницата.
Изглеждаше ми най-правилният ход за момента.
Утанч ще коленичи в дъжда. Ще съжалява. Поне щях да имам скъпоценните й сълзи като кални точки на гроба си.
Уверих се, че нямам оръжия по джобовете си.
Минах през бъркотията от разбити предмети в двора — колко приличаше тя на разбития ми живот.
С катедралната музика, звучаща в ушите ми, вървях сам в здрача и се надявах някой фатален изстрел да сложи край на един живот, който повече не си заслужаваше да се живее.
Може би докато плаче, тя ще изпее някоя тъжна песен и ще осъзнае, че е трябвало да бъде малко помила с мен, докато бях жив.
Колко красиво.
Глава трета
Разхождах се цяла нощ и никой не ме застреля.
В студената утрин се върнах разочарован в спал нята си.
Бележката, която бях оставил, липсваше. Който и да беше получил нареждането на Ломбар да ме убие, трябваше да е доста умел във влизането и излизането от разни места, но това ми беше безразлично.
Изтощен, смъкнах дрехите си и се мушнах в леглото. Може би имаше още надежда. Може би щях да умра, докато спя.
Събудих се в късния следобед. Разочаровах се, като видях, че съм все още жив.
Някак ядосано се обърнах, за да стана. И там, на другата възглавница, на по-малко от петнайсет сантиметра от очите ми, имаше нова бележка!
Вероятно беше извинение за това, че не са ме убили миналата нощ.
Седнах. Без особен интерес я обърнах към себе си. На нея пишеше:
„Дори да е удоволствие за мен да те убия, последователността не е такава. Ако Хелър не бъде спрян, първо ще умре Утанч.“
Обля ме гореща вълна от шока! Вик на протест се бореше да изскочи от стегнатото ми гърло!
Без дори да се загърна с хавлия, се втурнах в градината и залепих ухо на вратата на Утанч.
Тишина!
Може би вече я бяха убили!
Втурнах се към двора.
Мелахат подрязваше някакви цветя. Обърна поглед.
— Убиха ли Утанч? — запитах.
Тя се вторачи в мен. После отново обърна поглед.
— Тя беше добре преди малко, когато й занесох няколко кърпи.
Въздъхнах с облекчение. После си помислих, че е по-добре да взема предпазни мерки. Вдигнах глава и извиках много силно:
— Работя!
Може би това щеше да ги задържи!
Мелахат сякаш се стресна. Но нямаше време за салонна етикеция. Хукнах обратно към стаята. С мъка се вмъкнах в някакви дрехи. Опитвах се да мисля. Беше ми трудно. Каква беше причината за такава внезапна атака?