Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
— Не, не, старче — поправя го Бодли. — Душите се връщат в лоното, а заблудените овце — в стадото.
— Що се отнася до Хенри — продължава упорито Уилям, — той е пощръклял да става енорийски свещеник — а може би беше викарий? Или ректор, или курат? Колкото повече ми обяснява кое звание какво означава, толкова по-малко разлики забелязвам.
— Десятъкът — смигва Бодли, — и тази част от него, която прибираш в собствения си джоб.
Ашуел изсумтява и измъква от джоба си смачкан къс локум, увит в тънка хартия.
— Прекалено абсурдно е — той отхапва парче от локума, прибира остатъка обратно в джоба си и продължава с пълна уста, — мъж и половина като нашия Хенри — беше най-добрият гребец в нашия отбор, шампион по плуване, още го виждам как търчеше в парка Мидсъмър Комън, гол до кръста. Какво си въобразява, че прави, като се влачи подир някаква болнава вдовица? Не ми обяснявай, че се интересува от снежнобялата й душа — познавам разгонените мъже по миризмата!
— И все пак, как издържа на тази гледка? — от устата на Бодли се откъсва стон. — Ами че тя прилича на хрътка! Това длъгнесто, изпито лице, сбръчканото чело — при това тя винаги слуша хората с ужасяващо подчертан интерес, също като куче, очакващо команда от господаря си.
— Хайде, хайде — в тона на Уилям се крие предупреждение. — Не ти ли се струва, че отдаваш прекалено голямо значение на физическата красота?
— Да, но все пак — дявол да го вземе, Уилям, ти би ли се оженил за вдовица, която прилича на куче в лицето?
— Но Хенри няма никакво намерение да се жени за Емелин Фокс!
— Ах, какъв скандал! — Бодли криви лице в гримаса и притиска длани към бузите си.
— Мога най-отговорно да заявя — съобщава тържествено Уилям, — че единственото, което брат ми иска от госпожа Фокс, е да разговаря с нея.
— О, да — отбелязва иронично Ашуел, сваля сакото си и продължава по разгорещилата го тема. — Да разговарят, а? Разговори насаме в парка, на чай в някое уютно местенце в града или край морето, докато двамата постоянно се гледат в очите. Чувам, че ходили дори на разходка с лодка по Темза — несъмнено, за да обсъждат писмата на апостол Павел до солуняните.
— Несъмнено — настоява Уилям.
Ашуел свива рамене.
— Ами това налудничаво желание да става свещеник: откога го прихвана?
— О, от години е така.
— Никога не съм забелязвал нещо подобно, докато бяхме в Кеймбридж — а ти, Бодли?
— Моля? — Бодли е зает да рови за локума в джобовете на сакото, което Ашуел току-що свали.
— Татко забрани дори да се говори на тази тема — пояснява Уилям. — Така че Хенри съхрани желанието си в тайна — но не го криеше особено много от мен, за съжаление. Винаги е бил страховито набожен, дори когато бяхме съвсем малки. Постоянно се жалваше, че в нашето семейство се четяла молитва само веднъж дневно, а в някои семейства го правели два пъти.
— Трябвало е да благодари на Бога — казва замислено Бодли. (Искал е да Му благодари по-често — намесва се заядливо Ашуел.) — У дома се четяха молитви два пъти дневно. Затова станах атеист. Един път дневно — това поощрява набожността и нещастните глупци като Хенри, които държат да станат свещеници.
— Тъй или иначе, за баща ми това беше голямо разочарование — казва Уилям. — Толкова дълго вярваше, че именно Хенри, скъпоценният наследник на името му, ще наследи и бизнеса. А вместо това, разбира се — и той среща открито погледите им, — наследникът съм аз.
Бодли и Ашуел губят дар слово, видимо зашеметени от начина, по който Уилям говори за парфюмериите „Ракъм“ — традиционно една от темите, на които не се говори. Е, нека се чудят! Нека доловят поне частица от промяната, която от вчера е настъпила у него!
Разбира се, той копнее да им разкаже за Шугър; да пее венцехваления в нейна чест, и — добре де, така е — да си отмъсти поне мъничко за изминалите няколко години, през които Бодли и Ашуел очевидно водеха живот, далеч по-забавен от неговия. Но може много живо да си представи тяхната реакция: „Я да я опитаме тази Шугър!“. И какво би могъл да стори тогава? Да се отметне от твърденията си? Да лъже, да се отрича от хвалбите си — като пелтечещ стар селянин, който се опитва да убеди някой войник, че не си струва да изнасилва дъщеря му? Напразно. За хора като Бодли и Ашуел всички съкровища на женствеността са обществено достояние.