Бягащият ловец

— Нищо — каза Рамон и вдигна ръка. — Просто се хванах, че задрямвам.

— Аха. Добре. Недей. Нямаме друго весло, а не ми се бута тоя сал до брега да търсим ново.

— Да. — Рамон помълча. — Ей. Ese. Да те попитам нещо.

— Ще го запишеш ли? Ще го кажеш на съдията?

— Не — отвърна Рамон. — Просто се зачудих за нещо.

Онзи само сви рамене, без да се обръща.

— Питай, щом искаш. Ако не ми харесва въпросът, ще ти тегля една.

— Оня, дето не го уби ти. Еуропеото.

— Оня, дето не съм го виждал и не ми пука за него?

— Същият. Ако го беше направил ти… знам, че не си, но ако беше. Защо? Не е чукал жена ти. Не е искал да ти вземе работата. Не е имал нищо против теб.

— Не е ли? Откъде знаеш?

— Ами, не е — каза Рамон. — Видях доклада. Не е било самозащита. Тогава защо?

Онзи мълчеше. Подръпна кордата на въдицата, остави я да се изпъне отново, подръпна пак. Рамон помисли, че изобщо няма да отговори. Когато го направи, гласът му беше небрежен.

— Бяхме пияни. Той ме ядоса… И всичко се сговни — добави двойникът му, вече без преструвки. — Просто така се получи.

Беше се опитал да даде на заден, помисли Рамон. Европеанецът се беше опитал да върне нещата назад, само до подхвърлените обиди. Рамон беше този, който наложи условията на боя. Нещо около смеха на жената с правата коса. Това, както и моментът, след като европеанецът падна, когато тълпата се отдръпна. В това беше всичко. Защо можеше да убие човек, чиято смърт не му носеше нищо, и все пак да не може да убие някой, който има всичко на света, от което да спечели? Когато самият му живот може да зависи от това?

Двойникът на Рамон хвана четири риби: две сребърни писии с тъпи муцуни и изненадани уста, един шаран с черни люспи, а след това нещо, което Рамон не беше виждал и което сякаш имаше толкова очи, колкото и зъби. Това го хвърлиха обратно. Мъжът опече трите останали риби, докато Рамон направляваше сала с веслото. Птици или същества толкова близо до тях, че да заслужават това име, се обадиха от короните на дърветата, прелетяха над тях, снишиха се над реката да пият.

— Знаеш ли — заговори двойникът му, — винаги съм мислил, че ще е добре да поживея малко на открито. Сред дивото. Когато тръгнах, мислех да се задържа тук три-четири месеца. Сега искам просто да се върна в Диеготаун и да спя в истинско легло. Под покрив.

— И аз — каза Рамон.

Мъжът отряза къс бяло месо от писията, подхвърли го в шепата си да изстине и го лапна. Рамон видя в очите му насладата, издаваща колко е огладнял.

— Добра ли е?