Огнена

— Защо преследваш стражите ми?

Лицето му вече не изглеждаше объркано.

— Не съм хищник — отговори й разгорещено. — Жените идват доброволно при мен. А и защо се интересуваш какво правя?

— Нараняваш хората. Нехаен си към тях, Арчър. Мила! Защо Мила? Тя е на петнайсет!

— В момента спи, щастлива като котенце на припек. Вдигаш врява за нищо.

Файър си пое дълбоко дъх и каза тихо:

— След седмица, когато тя ти омръзне, Арчър, защото друга ще е привлякла погледа ти, когато тя посърне или се разяри, задето си й отнел щастието… тогава тя ще вдига врява за нищо, нали?

— Говориш, сякаш е влюбена в мен.

Влудяваше я. Прииска й се да го ритне.

— Винаги се влюбват в теб, Арчър, винаги. Влюбват се в теб, щом почувстват топлината ти, но на теб ти омръзва, захвърляш ги и разбиваш сърцата им.

— Интересно обвинение.

Тя го разбра, но не му позволи да я подведе.

— Става дума за приятелите ми, Арчър. Умолявам те. Ако се налага да преспиш с целия дворец, пощади поне жените, които са ми приятели.

— Не разбирам защо си се загрижила. Преди ти беше все едно.

— Преди нямах приятели!

— Все тази дума повтаряш — поклати горчиво глава той. — Тя не ти е приятелка. Тя ти е телохранител. Ако ти беше приятелка, щеше ли да постъпи така, след като знае историята ни?

— Знае малко. Главно, че всичко е история. И забравяш, че мога да разбера какви са истинските й чувства към мен.

— Сигурно крие доста от теб. Както е крила срещите си с мен досега. Не долавяш всички чувства на хората.

Тя го изгледа отчаяно. Арчър спореше толкова изразително. Надвесваше се над нея и ръкомахаше, лицето му ту притъмняваше, ту просияваше. Очите му пламтяха. Също толкова изразителни бяха любовта и радостта му. Затова всички се влюбваха в него. В тъмния неприветлив свят той беше жив и страстен, а вниманието му, докато не помръкнеше, опияняваше.

Файър не пропусна думите му — връзката му с Мила не беше от днес. Тя се извърна и вдигна ръка да го възпре. Нямаше сили да се бори с обаянието на лорд Арчър, запленил петнайсетгодишното момиче воин от бедняшките Южни планини. Не можеше и да си прости, че не се е досетила какво ще се случи, не е следила по-внимателно къде е Арчър и с кого.

Тя свали ръка, погледна го и проговори изморено:

— Не долавям всичките й чувства, разбира се. Но каквото и да крие, то не обезсилва чувствата, които ми показва. Тя ми е приятел, не само предан телохранител. Няма да ти позволя да насочиш гнева ми към нея.

Арчър сякаш се смали. Облегна се на вратата и се втренчи в босите си крака, признавайки, че е изгубил битката.

— Искам да си дойдеш у дома — отрони тихо той и Файър се уплаши, че ще се разплаче.