Отплаване. Фантастичното пътешествие на Уайтснейк
- Автор: Попов Мартин
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542818892
- Переводчик: Георги Иванов
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Отплаване. Фантастичното пътешествие на Уайтснейк». Краткое содержание книги:
„Много е динамичен, защитава се Вай, не че има нужда да се оправдава - все пак е един от десетината недосегаеми метъл китаристи с изявен собствен стил. - Опитвам се да използвам динамиката на инструмента. Много е смешно, но Дейвид Лий Рот го описа много добре. Той каза: „Да гледаш как Стив свири на китара е като да гледаш човек, който седи на едно дърво и реже клона, на който е седнал. Жестоко!“. Рот винаги го е бивало в аналогиите.“
„Рано или късно винаги стигаш предела като скорост и техника, продължава Вай. - Мога да си седя и да се мъча да свиря все по-бързо и по-бързо, но това е скучно. Това, което наистина ме вълнува сега, е фразирането. Фразирането, артикулацията е най-важното нещо, което правиш с един инструмент, защото това кара инструмента да проговори. Това е като интонацията на гласа ти, когато обсъждаме нещо. То дава точките и запетаите, които карат това, което казваш, да звучи смислено. Динамиката, артикулацията и фразирането наистина са най- важното нещо. Ако гледате Джеф Бек, ще видите, че той е истински майстор на това; той е най-добрият. Може да изсвири три ноти и за пет секунди с тези три ноти да направи неща, които дори... разбирате ли, повечето китаристи дори не разбират какво прави той, защото той е абсолютно невероятен, всички нюанси, които прави. Но това, което чуваш, не е техника. Чуваш нещо, което ти проговаря. И в това се концентрирам аз. Не по начина, по който Бек го прави; не бих правил това по същата причина, поради която не бих свирил солата на Ингви Малмстийн. Все едно Джими Хендрикс да свири рифовете на Джими Пейдж. Кой би слушал това? Искаш да слушаш хора, които могат да правят уникални неща и правят уникални неща. И затова се опитвам да си представя в главата си как мога да разширя и развия начина, по който подхождам към китарата, начина, по който изсвирвам всяка фраза.“
Ами концепцията за шрединга? Съвсем възможно е да се окаже, че Вай е един от изобретателите и, заедно с Еди Ван Хален, Ранди Роудс и Джо Сатриани.
„Мисля, че това е като една ономатопея, звукоподражание. Просто работи. Ингви го прави. Имал съм няколко ученика, които го правят. Веднъж бях в Мексико и давах нещо като урок по китара пред много хора и там имаше едно малко хлапе, което беше много добро в шрединга. Дали аз го правя? Не точно. Случвало се е от време на време, но има други, които наистина го умеят. Но вижте, това е стил на свирене, който става скучен, ако не вложиш всички елементи.“
Но тези песни на „Уайтснейк“ не гъмжат от рифове на Стив. „Не, когато се присъединих към „Уайтснейк“, всички песни бяха записани и имаха маркирани китари на тях. Моята работа беше да проявя уважение към това, което всяка песен е, и към това, което бандата е, но да добавя нещо в мой стил. И горе-долу това направих. Но Адриан... той е огромен талант - наистина страхотен музикант.“
Що се отнася до перкусиите, „Slip Of The Tongue“ е една от по- наситените песни в колекцията, като Олдридж свири сравнително сухо.
„Майк Клинк сигурно имаше най-много влияние относно всички инструменти, може би повече от всеки в бандата, казва Олдридж. - Много често смяташе, че прекалявам в някои неща. Това е причината барабаните в този албум да бъдат толкова праволинейни. Той мислеше, че трябва да ги изсвиря много по-опростено. Но аз съм длъжен да гледам голямата картинка. Можех да вляза в студиото, да кажа на всички да ходят там, където слънце не огрява, и да си свиря точно това, което искам. Но тогава, първо, нямаше да съм толкова успешен в този бизнес и второ - нямаше да се задържа дълго в „Уайтснейк“. А и не мисля, че това щеше да направи песните много по-добри. Мисля, че това е най-здравословният манталитет. Това не беше албум с инстру- ментали и често ми беше трудно сам да преценя кое е прекалено и кое не е. Затова са там продуцентите - за да гледат обективно на нещата.“ „От друга страна Дейвид искаше аз да съм доволен, продължава Олдридж. - Когато приключихме с песните, всички седнахме и взаимно се запитахме дали сме доволни от всичко, което сме направили. И с малки изключения всички казахме „да“. В живота трябва да се правят компромиси и когато пет човека се съберат да направят албум, е трудно всеки да е доволен от всяко едно нещо - и не само музикантите, а също и звукозаписната компания, и хората, които ще купят албума. Има твърде много неща, които трябва да се вземат под внимание, когато си в студиото. Много често твоите индивидуални желания остават на заден план и принципите ти леко се пренареждат. Но всичко това се прави, за да се получи най-добрият възможен албум.“
Продължаваме към „Cheap An’ Nasty“, която си е типична хеър метъл песен, още от началния ритъм на Олдридж върху кух чан, после типичният за Ковърдейл текст, та чак до насложените парти метъл рифове. Както е модерно по онова време, горкият вокалист на групата е принуден да пее страшно високо и с цяло гърло, както и навсякъде другаде в албума, особено в едноименното парче. Тази е любимата песен на Олсен от албума и той я нарича просто „песен, която те рита в задника“. Както е видно и от албума от 1987, тук групата се отличава въпреки посредствената композиция, като натъпква песента с китари, електричество, ефекти и всичко възможно, включително почти смехотворното соло на Стив Вай, който откровено прекалява, може би нарочно, и прави нещо като пародия на обезумял хеви-метъл китарист.