Кланът на вълчицата

Анид забеляза, че тялото й блести силно, по особен начин, дори очите й сияеха. Валерия се отпусна на вълните, затвори очи и се сля с морето, като се остави на течението. Около нея плуваха косите й и се оплитаха в коралите. Илюзия ли бе? Мираж или видение? След секунди Анаид си даде сметка, че косите й не са коси, а водорасли, и тялото на Валерия постепенно се окръгля и придобива различен цвят, лъскав като бронза, син като морето, плътен като скала. Изведнъж Анид си запуши устата с ръка, понеже, независимо че бе предупредена, независимо че очакваше изненадата, не можа да потисне вика.

Риба тон.

Валерия се беше превърнала в огромна женска риба тон. Беше невъзможно да разгадае намеренията й. Рибата тон заобиколи Анаид и заплува в концентрични кръгове около нея, сякаш приветстваше стар приятел, срещнат отново, все едно танцуваше или я подкарваше нанякъде, а после рязко и без предупреждение смени посоката и с помощта на мощната си перка се запъти към черно петно, движещо се в далечината. Беше стадо риби тон, които се носеха на север към пролива. Валерия се присъедини към тях и бе посрещната с радостни възгласи. В далечината се виждаше как скачат във въздуха, чуваше се плясъкът от падането им във водата и от удрянето на перките им една в друга.

— Валерия, върни се! — извика Анаид.

В гласа й звучеше отчаянието, породено от безпомощност и самота. Нямаше никакво съмнение. Беше Валерия. Знаеше, че е тя, беше сигурна, бе се преобразила пред очите й. И все пак… Дали наистина се бе превърнала в друго същество? Или пазеше човешкото си съзнание? Дори не можеше да си представи какво би станало, ако Валерия, превърната в риба тон, отиде отвъд пролива и забрави за нея. Анаид се изкатери на най-високата част от скалата, там, където водата само докосваше краката й, без да я залива, и можеше да изсъхне на слънцето. Гледката, разкрила се пред очите й, беше отчайваща, всичко бе обгърнато в синя пелена. И ако планината бе измамна и коварна, то морето бе невъзмутимо безпристрастно, напълно равнодушно. Сама и изоставена насред Средиземно море нямаше да оцелее дълго.

При все това решително отказваше да се предаде на страха.

Валерия беше могъща. Не ставаше дума само за мускули и за смелост. Валерия, също като Деметер, излъчваше вътрешна мощ. А не нещо видимо и обичайно. При другите не бе така явно. Нито Криселда, нито Гая, нито Елена или Карен излъчваха енергията, която струеше от Анаид, когато бе до Валерия. Дали това не беше силата и властта й като водач на клан? Може би. Валерия й вдъхваше сигурност, но истината бе, че стадото от риби тон се беше изгубило окончателно в далечината, а и делфините бяха изчезнали. Имаше само думата й и банския й. Валерия й беше казала: „Пази ми го и ме чакай.“