Насочен взрив
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #4
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- ISBN: 954-729-025-8
- Переводчик: Арманд Басмаджян
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Насочен взрив». Краткое содержание книги:
Не разбрах какво се криеше повече в думите му — ирония или уважение.
— Добре, Костя, убеди ме. Но да си знаеш — няма да минем, без да разпитаме Васин.
— Да се разпита помощникът на командващия Западната група войски не е лесна работа. — Той пак се намръщи и отмести очи.
— Разбирам те. Интересува те какво ще каже княгиня Маря Алексеевна — казах аз със сарказъм. Погледнах Костя и видях острия му поглед. Разбрах, че съм го обидил.
— Саша, забрави ли, че в страната има президент, а той пък си има вицепрезидент, който впрочем е генерал. Както някога са казвали, пил е от една чаша с командира на ЗГВ Уткин. Разбираш ли къде се завираш? И имаш лице да ме обвиняваш в страхливост и във всички смъртни грехове? — каза строго Меркулов.
Въздъхнах тежко, махнах обречено с ръка и станах:
— Добре, убеди ме. Ще се занимая със „Заслон“, докато не родя план за хубава провокация. — Забелязах недоволния му поглед и се опитах да загладя грубостта си. — Константин Дмитриевич, ще донеса записките на полковник Васин. Откога съм решил да ги дам на нашите специалисти по криминална психология, но все не се решавам. Предлагам ти да ги прелистиш преди това…
— Защо досега не си ги приложил към делото, Саша? Не може така. Добре, ще ги погледна. — Гласът на Костя малко се постопли.
Разбрах, че Костя не знае нищо за „топлата“ ми среща в приюта на старите комунисти, и му приготвих новината за десерт. Но той ме изпревари:
— Извинявай, Саша, но колкото и да е странно, аз също не съм прав понякога.
— За какво става дума?
— Ами за твоите поредни разправии със самоубийците.
— А, значи вече са доложили? А аз бях решил да ти поднеса сюрприз.
— Забравяш, че заместник главният първи научава всичко, което си струва. Трябва да бъдеш по-внимателен. Може би си заслужава да те отстраним от делото, за да не те подлагаме на излишен риск?
— Константин Дмитриевич, няма да понеса такова унижение!
— Не се пали, Турецки. Лудият престъпник е най-опасният, защото не можеш да го разбереш. Кажи ми още веднъж… искаха ли нещо от тебе?
— Освен живота ми, май нищо друго. Макар че… беше ми казано: преди да пукна, трябва да върна онова, което съм взел… Но какво съм взел, не ми го побира главата… Нашата версия с Грязнов е: някой ни подготвя да приемем, че онзи, който е поръчал убийството на Холод и банкера, е истински луд с жълта книжка. Не са избрали лош ход, нали? Аз такова нещо не бих могъл да измисля. Сигурен съм, че ще ни подхвърлят и доказателства…
— Даа, сигурно… Но ние да не сме вчерашни?
— Така е. И трябва да вървим по своя път. Но ще накарам Левин да подготви информация за всички избягали от психиатричните болници. Всичко е възможно, може и да ни провърви. Едно не мога да разбера, защо и двамата така лесно се прежалиха — единият със сърпа през гърлото, другият — с куршум в главата… и без да се замислят…
— Ако и двамата са били пълни идиоти, не търси обяснение — усмихна се Меркулов.
Усмихнах се тъжно, излязох от кабинета на Меркулов и поех към дома си, за да продължа интелектуалните си занимания по решаването на моята следствена кръстословица.
8.
Празната седмица
Не можах да заспя почти през цялата нощ. Щом затворя очи, и от ъглите изскачат привидения — Селдин и Самохин изясняват отношенията си, но аз не ги чувам.
Отворя очи и всичко в миг изчезва.
Разтърсвам глава, отивам в кухнята да пийна чаша студена вода и пак се опитвам да заспя.
Мислите отново ме налягат. Аз си лежа, боря се с безсъницата, а някъде там преспокойно се разхождат престъпници и истински луди и ни се присмиват — на следствената ни група… и на мен в това число.
Някъде там лежи в кревата си и оня, който изпрати компромата срещу военните. Лежи и се измъчва, обвинявайки се за смъртта на Татяна Холод…
Отново затварям очи и чувам как клокочи кръвта от прерязаното гърло на Марио.
Отварям очи. Сядам на дивана. „Господи, поне Ирина да се върне по-бързо, тази моя жена, изгубена в чуждата и студена Прибалтика. Защо ми трябваше да я пускам в Рига? Сам не разбирам…“
Подпрял глава с двете си ръце, седя и се поклащам ту наляво, ту надясно.
„Дори Слава Грязнов да успее да стигне до Пелмена — съучастника на Самохин, — какво от това. Дори ако по някакво чудо стигна до онзи, който е сложил в багажната клетка дипломатическото куфарче с експлозива? Той е изпълнител, а не подстрекател… Сигурен съм, че всички следи са унищожени… Всичките ли? А-а, не, господа, лъжете! Всички следи водят натам — към Германия! Трябва ми Васин… Меркулов се страхува и аз го разбирам. Никак няма да му е лесно да издейства арестуването на Васин, дори и да съм събрал доказателства за вината му. Но защо да го арестуваме? Първо трябва да го разпитаме… Но преди него е «Заслон», в който работят бивши служители от «седмо» и «девето». Ох, не ги обичам тези «боляри», ама никак не ги обичам!…“