![Вещиците: Полунощ [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/1/5/veshchicite-polunoshch-bg-download.jpg)
Электронная книга - «Вещиците: Полунощ [bg]». Краткое содержание книги:
Сега огърлицата изглеждаше ужасно върху бялата нощница на Деидре. Просто нелепо — огромно бижу на врата на инвалид, втренчен през мрежите на верандата. Но кой знае? Може би Деидре някак осъзнаваше, че тя е там, може би Деидре я обичаше.
Тя позволи на Рита да я докосне, когато седяха на леглото в „Света Роза“. Наоколо нямаше монахини, които да им кажат да не мачкат кувертюрата.
Рита бе повъртяла смарагдовия медальон в ръце. Бе толкова тежък, обкован със злато. На обратната страна май бе гравирано нещо. Рита различи голяма буква „Л“. Стори й се нещо като име.
— О, не, не го чети — каза Деидре. — То е тайна! — За миг изглеждаше изплашена, бузите й поруменяха и очите й се навлажниха. После взе ръката на Рита и я стисна. Не можеше да се ядосаш на Деидре.
— Истински ли е? — попита Рита. Сигурно струваше цяло състояние.
— О, да — каза тя. — Донесен е от Европа преди много, много години. Бил е на пра-пра-пра-пра-пра-прабаба ми.
И двете се засмяха на многобройните „пра“.
Деидре каза всичко това някак съвсем невинно. Никога не се хвалеше. Не, съвсем не. Тя никога не нараняваше нечии чувства. Всички я обичаха.
— Майка ми ми го остави — обясни Деидре. — А един ден аз ще го оставя на дъщеря си, ако… ако някога имам дъщеря. — По лицето й се изписа тревога. Рита я прегърна. Просто искаше да я защити. Деидре събуждаше това чувство у всички.
Тя й каза, че не познава майка си.
— Умряла е, когато съм била бебе. Казват, че е паднала от прозореца на горния етаж. Нейната майка също умряла, когато тя е била млада, но никога не говорят за нея. Не мисля, че сме като другите хора.
Рита бе изумена. Никой не говореше такива неща.
— Какво искаш да кажеш, Диди? — попита тя.
— О, не зная — отвърна Деидре. — Просто усещаме разни неща. Знаем, когато хората не ни харесват и искат да ни наранят.
— Кой би искал да те нарани, Диди? — попита Рита. — Ти ще доживееш до сто години и ще имаш десет деца.
— Обичам те, Рита Мей — каза Деидре. — Ти имаш чисто сърце.
— О, Диди, не е така — Рита поклати глава. Мислеше си за своя приятел от „Светия кръст“, и нещата, които бяха вършили.
А Деидре сякаш прочете мислите й, защото каза:
— Не, Рита Мей, това няма значение. Ти си добра. Ти никога не искаш да нараняваш хората, дори когато си наистина нещастна.
— И аз те обичам — каза Рита, въпреки че не бе разбрала съвсем думите на Деидре.
Никога, ама никога, през целия си живот, не бе казвала на жена, че я обича.
Рита почти щеше да умре, когато Деидре бе изгонена от „Света Роза“. Но знаеше, че това ще се случи.
Тя самата бе виждала един млад мъж с нея в манастирския двор. Бе виждала как Деидре се измъква след вечеря, когато никой не гледа. Предполагаше се, че тогава момичетата се къпят и се грижат за косите си. Именно това Рита намираше за особено смешно в пансиона. Караха те да си правиш прически и да си слагаш по малко червило, защото сестра Даниел казваше, че такъв бил „етикетът“. А Деидре нямаше нужда от прически. Къдриците й бяха просто перфектни. Имаше нужда само от една панделка.
Винаги изчезваше по това време. Къпеше се първа, после слизаше долу и не се връщаше чак докато не загасяха лампите. Винаги късно, винаги забързана за нощната молитва, със зачервено лице. И тогава даряваше сестра Даниел с онази прекрасна невинна усмивка. А когато се молеше, изглеждаше напълно искрена.
Рита мислеше, че само тя забелязва бягствата на Деидре. Не можеше да понася приятелката й да не е наоколо. Единствено тя я караше да се чувства добре в пансиона.
И тогава, една нощ Рита слезе да потърси Деидре. Може би Деидре просто танцуваше. Зимата бе отминала и сега здрачът падаше след вечеря. Рита знаеше за Деидре и здрача.
Не я откри в двора за игра. Тръгна към отворената порта на градината на монахините. Вътре беше много тъмно. Великденските лилии сияеха в бяло в мрака. Монахините щяха да ги откъснат на Великден. Но Деидре никога не би нарушила правилата и не би влязла вътре.
И тогава Рита чу гласа й и постепенно различи силуета й на една каменна пейка сред сенките. Пекановите дървета бяха толкова големи, а клоните им се спускаха толкова ниско, както онези в двора за игра. Отначало Рита видя само бялата блуза, после и лицето на Деидре, дори виолетовата панделка в косата й, а накрая високия мъж, който седеше до нея.