Бъдеще [bg]

Над планетите, над изчислителя на прецесията е доказателството за моята правота. Часовникът е увенчан с механизъм, който би трябвало да развлича тълпата - две балкончета, едно над друго, а по тях водят хороводи боядисани фигурки.

На долния балкон стои Смъртта - в ръцете си държи две камбани, на мястото на главата й има череп. Пред нея в кръг вървят прегърбени човечета - старец, детенце, жена... На горния Христос наблюдава парад на апостолите. Фигурките излизат от малка вратичка, минават пред главнокомандващия си и влизат в друга подобна. Метафората е простичка - Исус и апостолите са над Смъртта.

Но тук има лукавство.

Христос би трябвало да стои на горното балконче заедно със Смъртта - тандем, станал свещен през вековете. А долу под тях, вдигнали раболепно глави, да се тълпят обречените човечета - и обикновените хора, и апостолите. Ако аз изобразявах Христос, на тила бих разположил лицето на дългокосия страдалец, тиражирано като шаблонния портрет на Че Гевара. А откъм фасадата би гледал паството си с пустите си очни ябълки череп. Защото Исус и Смъртта не са дори тандем. Те са двете маски на един и същи бог.

Ако Смъртта я нямаше, църквата не би имало с какво да спекулира. Не би се родил и Исус. Търговски агент с каталог от напразни надежди. Предводител на мъртъвците.

- А мога ли да видя Дева Мария? - питам метрдотела.

- Богохулници! Мерзавци! Да не сте посмели! - достига до мен сподавен вопъл.

- Извинете - пребледнява метрдотелът. - След секунда се връщам.

И бяга към входа, където орханителите се опитват да вдигнат от пода проснат мъж с черен сюртук.

Тръгвам след него. Ръцете ме сърбят.

- Оставете ме! Оставете ме! - вие сюртукът. - Осквернихге! Осквернихге храма!

- Полиция? - пита задъхал се охранител.

- Каква полиция? „Бърза помощ“! - размахва ръце метрдотелът. - Не виждате ли, че е луд!

Изведнъж започвам да усещам бодеж в ръката. Това е включеният на беззвучен режим комуникатор - входящо повикване. Поглеждам: Шрайер. Докосвам екрана, правейки се на глух. Не мога да говоря сега за това.

- Вие сте измет! Варвари! - продължава да вие мъжът със сюртука. Приближавам се, разглеждам го. И разбирам, че той... остарява. Определено е над нашите пределни трийсет. Бръчки... Оредявагци коси... Неприятно.

- И ти! Ти! Ти си дошъл при тях да се къпеш в мръсотията! - Той забелязва, че го зяпам, заплашва ме с юмрук, бялото на очите му бляска.

Усмихвам се.

- Чуйте... Уважаеми... Това е частно заведение... Имаме право да пускаме или да не пускаме клиенти по свое усмотрение... Вие ни разваляте репутацията! - опитва се да го усмири метрдотелът, правейки хипнотични пасове с ръце. - За бога, простете - поглежда той към мен.

- Няма нищо - отговарям. - Не бързам.

- Не мога да набера... Не дава... - пъхги един от охранителите.

- Содомити! Вандали!!! - Въпреки външната си хилавост, сюртюкът има достатъчно сили да се измъкне от косматите ръчигца на охранителите.

- Ох! Дайте аз сам. - Метрдотелът шепне нещо по комуникатора. - Лекари... Да... Буен... Не се справяме!