Котка и мишка [bg]

84.

— Наистина ли мислиш, че ще открием това копеле? Мислиш ли, че е толкова прост?

Джон Сампсън задаваше въпросите си от упор, предизвиквайки ме. Бе облечен целият в черно, с тъмни очила „Рей Бан“ на носа. Изглеждаше така, сякаш вече оплаква някого. Двамата с него се намирахме на борда на един хеликоптер на ФБР и в момента летяхме от Вашингтон за Принстън, Ню Джърси. Известно време щяхме да работим заедно.

— Мислиш, че Гари Сонежи е направил това по някакъв начин? Да не е Худини? И да не би да си мислиш, че е жив? — не спираше Сампсън. — Кажи ми, по дяволите, какво мислиш!

— Още не знам — въздъхнах аз. — Още събирам данни. Това е единственият начин, по който работя. Но не мисля, че Сонежи го е направил. Преди това той винаги е работил сам. Винаги.

Знаех, че Гари Сонежи е израсъл в Ню Джърси и след това е станал един от най-жестоките убийци на всички времена. И не изглеждаше така, сякаш дивашките му изпълнения са приключили. Сонежи бе част от тази мистерия в момента.

Бележките на Алекс Крос за Сонежи бяха много подробни. Навсякъде в тях намирах полезни и интересни виждания, но още не бях минал и една трета от тях. Вече бях разбрал, че Крос е полицейски детектив с остър ум, но от тези бележки ми стана ясно, че в психологията е дори още по-добър. Хипотезите и догадките му бяха не само умни и находчиви — те много често бяха правилни. Има голяма разлика в това, а много хора не успяват да я доловят, особено хора, заемащи сравнително високи постове.

Вдигнах поглед от четивото си.

— Досега съм имал късмет с доста трудни убийци. С изключение на този, когото наистина искам да хвана — казах аз на Сампсън.