Мъжът, който търсеше сянката си [bg]

Беше споменал, че иска да се качи на кораб и да свири в Ню Йорк, и без да разбере как точно стана, едни хора се появиха и му помогнаха да си набави паспорт и виза, и му уредиха място като кухненски помощник и сервитьор на един товарен кораб, собственост на морския превозвач „Валениус“. Корабът нямаше да го откара в Ню Йорк, ами в Бостън. Към трудовия му договор имаше бележка, прикрепена с кламер, на която беше написано с химикалка: „Музикален колеж „Бърк​ ли“, Бостън, щата Масачузетс. Успех! Х.“.

Животът му никога повече нямаше да бъде същият. Щеше да стане американски гражданин на име Дан Броуди и да преживее много фантастични и вълнуващи неща, но дълбоко в сърцето си винаги щеше да се чувства самотен и разочарован. В началото на кариерата си наистина за малко да пробие. Един ден, когато беше едва на осемнайсет, имаше джем сесия в джаз клуб „Райлис“ на улица „Хемпшир“ в Бостън. Изсвири соло, което беше в духа на Джанго, но в същото време в него имаше нещо ново и различно. През публиката премина шепот. Хората започнаха да говорят за него и той се срещна с някои мениджъри и представители на звукозаписни компании. Но всички смятаха, че нещо му липсва, може би смелост и самоувереност. Нещата все се проваляха на финалната права. През целия си живот той щеше да бъде изпреварван от не толкова талантливи, но по-напористи хора. Щеше да му се наложи да се задоволи с живот в сянката на звездите. Все нещо нямаше да му достига. Все повече щеше да му липсва страстта, която бе изпитал, докато свиреше на кея при Блакосшернен.

Лисбет бе открила няколко по-големи бази данни с движения на длани, които се използваха за медицински проучвания и разработване на роботи. Въведе дан​ ните в дълбоката невронна мрежа на Републиката на хакерите и се захвана за работа. Беше толкова съсредоточена, че забрави да яде и да пие, въпреки жегата. Накрая вдигна поглед от монитора и започна да пие, но не вода, от каквато тялото ѝ имаше нужда. Пиеше „Туламор Дю“.

Копнееше за алкохол. Копнееше и за секс, слънчева светлина, джънк фуд, мириса на морето и шума на баровете и усещането за свобода. Но засега се задоволи с уиски. Помисли си, че няма лошо, ако мирише на пияница. Хората не очакваха много от алкхолиците. Обърна се към Ридарфиерден и затвори очи. После ги отвори, изпъна гръб и остави алгоритмите на невронната мрежа да работят и да се самообучават, а тя самата отиде в кухнята и си стопли пица в микровълновата. После позвъни на Аника Джанини.

Аника не се зарадва много, когато чу плановете ѝ. Опита се да я разубеди, но след като не успя, каза, че Лисбет може да заснеме заподозрения, но нищо повече. Препоръча ѝ да се свърже с имама Хасан Фердуси. Той можеше да ѝ помогне с „по-човешките аспекти“. Лисбет не я послуша. Но това нямаше голямо значение. Аника се свърза с имама от нейно име и го прати във Валхолмен.