Целувката на гепарда [bg]

Продължиха нататък, пак без да пускат фаровете, по-предпазливо с приближаването на утрото. Накрая се озоваха сред обработваеми ниви с изсушени царевични стъбла, а веднъж минаха покрай няколко тъмни колиби край пътя. Нямаше и следа от живот с изключение на пушека от огнище, излизащ от дупката в покрива на една от колибите. Малко по-късно изкачиха някакво възвишение и видяха в далечината светлините на голямо селище. Някои от светлините приличаха на електрически, което бе знак за поне някаква степен на цивилизация. Спряха и Хектор закри лъча на фенера си, докато разглеждаше картата.

— В този район може да има само едно градче.

Посочи го на картата на Тарик.

— Ласканоод. Питай Далия дали го познава.

— Познавам го. Идвала съм преди години с баща си. Някои от роднините му живеят тук — потвърди Далия. — Това е най-големият град в провинция Нугаал.

— На какво разстояние е от Етиопия? — попита Хектор и тя го погледна смутено. Беше просто селско момиче и въпросът бе твърде сложен за нея.

— Добре. Колко далеч е от дома ти — можеш ли да изминеш пеша разстоянието за един ден?

— За два, не за един — уверено каза тя. Явно беше минавала този път.

— Знаеш ли дали има път от града до Етиопия?

— Чувала съм хората да казват, че има, но сега никой не го използва заради неприятностите с онази страна.

— Благодаря, Далия.

Хектор се обърна към Хейзъл.

— Тя познава градчето и казва, че има път от него до границата, макар да не е отбелязан на тази карта. Явно е изоставен, което ни върши чудесна работа.

— И какво ще правим? — попита Хейзъл.

— Ще намерим място, на което да се скрием през деня, а Тарик и Далия ще отидат в града да купят автобус или товарен камион и други необходими неща.

Хектор се обърна отново към Далия.

— Знаеш ли дали наоколо има уади или някое друго подобно място, където да скрием камиона, докато вие с Тарик сте в града?

Тя се замисли за момент и кимна.

— Знам едно място.

Седна до Тарик, явно сияеща от гордост, че Хектор я е избрал за водач, и започна да показва авторитетно пътя. Малко преди изгрев-слънце излязоха от пътя и продължиха недалеч към група мършави бодливи акации. В средата на горичката имаше водоем, плитка падина, която сега беше суха; изпечената кал на дъното се беше напукала на плочки със закривени ръбове. Храсталакът ги скриваше от всички страни.

— Тук с баща ми се разполагахме на лагер — каза Далия и посочи пепелта на огнище в края на полянката.

Всички слязоха, Тарик закара камиона под дърветата и го маскираха донякъде с клони, за да го скрият от пряк поглед. Хейзъл извика Хектор настрани, докато Тарик и Далия се приготвяха да тръгнат към града.

— Да дам ли парите на Тарик да купи всичко необходимо?

— Дай му сто долара. Това е достатъчно за облекло и храна. До гуша ми дойде от сухоежбина.

— Ами кола, с която да стигнем до границата? — попита Хейзъл. — Ще му трябват няколко хиляди, нали?