Край Рио де ла Плата
- Автор: Май Карл
- Серия: el sendador #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Радков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Край Рио де ла Плата». Краткое содержание книги:
«Край Рио де ла Плата» принадлежи към издание в две части. Втората част е «През Кордилерите» (Band 13).
И така, страхувах се единствено от болата и било ми писано съвсем скоро страховете ми да се оправдаят.
За да избегна евентуална среща със завръщащите се кавалеристи, реших да се отклоня малко на юг, ала за съжаление това се оказа невъзможно заради вече споменатите мочури, сред които не биваше да рискувам да навляза, понеже не ги познавах.
Не ми се искаше да поема на север, защото в тази посока се намираха кавалеристите. Вярно, че те все още бяха отвъд реката, но щом майорът успееше да ги уведоми за бягството ми, те незабавно щяха да се прехвърлят на другия бряг. Това бе съвсем сигурно. По тези две причини все пак се видях принуден да тръгна по пътя, който толкова много ми се искаше да избегна. Смуших коня да изкачи височината, откъдето се бяхме спуснали на идване. От мен все още се стичаха водни капки. Макар че дрехите ми бяха подгизнали от вода, отвътре ботушите ми бяха останали съвсем сухи. Измъкнах от колана си откъснатото парче от майорската униформа и извадих от него часовника и портфейла. За моя радост видях, че водата не ги беше повредила. Хвърлих парчето плат, а парите и часовника прибрах в сухите си ботуши.
Докато траеше този оглед, аз почти изкачих височината и горе отново стегнах кончовите на ботушите с ремъчетата, за да не проникнат в тях стичащите се капки. И тъкмо в този момент измежду споменатите вече натрошени скали, пръснати по хребета на ниската планина, се появи група ездачи. Спрях жребеца си и внимателно ги огледах. Бяха кавалеристи. Водеха Монтесо. И те спряха. Тъй като в цялата страна нямаше друг човек, облечен подобно на мен, те веднага ме познаха. Нададоха тържествуващи викове и препуснаха към мен. Видях как всеки отвърза от седлото своята бола и я развъртя над главата си. Ето на, че съвсем скоро ми се предлагаше случай да се запозная с това всяващо страх оръжие. Рязко накарах коня си да се обърне и се втурнах в галоп на север, понеже не можех да се върна обратно към реката. Докато си имах работа само с този малък отряд, положението не беше чак толкова опасно, защото конете им не бяха в състояние да догонят моя дорест жребец и никак нямаше да ми е трудно да ги оставя на такова разстояние зад себе си, че нито една бола да не може да ме достигне.
Имах преднина от около седемстотин крачки. Те крещяха и ревяха като диваци. Поглеждайки назад, забелязах, че не ме преследваха точно по петите, а препускаха горе по височината, за да ме погнат надолу по речната долина и по този начин да ме накарат да вляза право в ръцете на техните другари.
А това бе твърде опасно за мен, още повече, че както видях, теренът никак не беше благоприятен. Докато те яздеха по равния прав хребет на планинската верига, аз бях принуден на няколко пъти да заобикалям сипеи по склоновете на възвишенията, което твърде много ме забавяше. Конят ми сякаш разбираше, че сега е моментът да покаже бързината си и така препускаше, че бях убеден в успеха на бягството си.
Ала това убеждение не трая дълго. Пронизителен всеобщ радостен рев събуди в мен предположението, че кавалеристите са забелязали нещо, което ги поставяше в по-изгодно положение. Огледах се. Наистина! Ей там долу от лявата ми страна се появиха конници, изскочили от крайбрежния храсталак. Майорът беше намерил хората си и им беше наредил да прекосят реката. Видяха ме. Видяха и своите другари и им отговориха със същите силни, ликуващи крясъци. Бях се озовал в положение, за което обикновено твърде изразително казваме, че не е розово. Зад гърба ми беше мочурът, вляво реката и четиридесет кавалеристи, а вдясно — планинската верига и десетина войници. При това първата група не препускаше успоредно с мен, а ме беше изпреварила. Тези конници бяха преплували реката не долу, в околността на бивака, а доста по-нагоре. А най-лошото беше, че в момента те се насочваха леко надясно, докато другарите им се спускаха отгоре наляво. Продълженията на мислените линии от тези две посоки образуваха остър ъгъл и явно щяха да се срещнат там, където се намираше ранчото, което бях забелязал на идване, когато прехвърлихме хребета на височината.