Лицето над водата [The Face of the Waters - bg]

Даг Тарп стоеше до перилата.

— Какво става? — попита Лолър.

— Погледни долу и сам ще видиш.

Морето беше спокойно. Две луни грееха в небето, в противоположни краища, Хидроският кръст бе започнал да се спуска. Шестте кораба бяха развалили триъгълната си формация и се бяха подредили в нещо като неравен кръг. Десетина дълги синкави фосфоресциращи ленти изпълваха откритите води в средата на този кръг, като огнени стрели, прорязващи океана недалеч под повърхността. Пред смаяния поглед на Лолър една от тези стрели се разтегли с невероятна бързина и се стрелна към кораба вляво от тях. Отнякъде долетя висок пронизителен звук, който набираше сила с приближаването на стрелата към кораба.

А после тя го блъсна. Лолър чу остро пропукване и забеляза, че корабът се отклонява леко встрани. Малко след това оттам долетяха изплашени викове.

Фосфоресциращата стрела се стрелна към центъра на кръга.

— Огнерози — каза Тарп. — Опитват се да ни потопят.

Лолър сграбчи парапета и погледна надолу. Очите му вече бяха привикнали с мрака. Различаваше съвсем ясно нападателите на светлината, която излъчваха.

Бяха като живи ракети, с издължени тела, дълги по десетина-петнайсет метра и задвижвани от силни, завършващи с две перки опашки. Скосените им чела бяха увенчани с по един дебел жълт рог, дълъг около пет метра и гъвкав като дървесно водорасло; завършваше с притъпен, но страховит връх. Съществата плуваха с невероятна бързина в откритата част между корабите, набираха скорост с постоянни и мощни движения на опашките, след което се забиваха в корпусите, като очевидно се опитваха да ги пробият. После, завладени от някаква неистова настойчивост, се обръщаха, отдалечаваха се и отново се хвърляха в свирепа атака. Колкото по-бързо плуваха, толкова по-ярко сияеха флуоресциращите им страни и толкова по-силен бе пронизителният звук, който издаваха.

Отнякъде се появи Кинверсон, нарамил нещо, което приличаше на тежък железен котел, овързан с водораслови израстъци.

— Докторе, помогни ми, ако обичаш.

— Къде го носиш?

— На мостика. Това е соник.

Котелът, или каквото представляваше това странно устройство, бе прекалено тежък, за да може Кинверсон да се справи с него. Лолър улови една от връзките, които се поклащаха откъм неговата страна, двамата с Кинверсон успяха да го качат на мостика. Делагард се присъедини към тях и сложиха котела на най-високата точка.

— Проклети огнерози — мърмореше Кинверсон. — Знаех си, че ще се появят, рано или късно.

Откъм трюма долетя поредният тътен. Лолър зърна една издължена синкава линия да се отдалечава под повърхността.

От всички странни същества, които Лолър бе видял досега в морето, тези му се струваха най-страховити. Можеш да смачкаш дребосъците, да се криеш от другите, да внимаваш какво се е уловило в мрежата. Но как да се справиш с тези копия, които летяха към корабите от мрака, тези огромни създания, обладани от маниакалното желание да те потопят и очевидно способни на това.