![Градът и звездите [The City and the Stars - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/2/0/9/6/7/gradt-i-zvezdite-the-city-and-the-stars-bg-download.jpg)
Градът и звездите [The City and the Stars - bg]
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Градът и звездите [The City and the Stars - bg]». Краткое содержание книги:
Скоро наближиха толкова, че различаваха континенти, океани и леката мъгла на атмосферата. Но в очертанията имаше нещо озадачаващо и те скоро разбраха, че разпределението на водата и сушата е учудващо равномерно. Континентите на тази планета не бяха останали както ги е създала Природата… но колко дребна задача е било оформянето на един свят за хората, изградили слънцата му.
— Това изобщо не са океани! — внезапно възкликна Хилвар. — Гледай… виж знаците в тях!
Едва когато наближиха планетата, Алвин разбра какво има предвид приятелят му. Покрай границите на континентите, далеч отвъд онова, което смяташе за брегове, забеляза неясни ивици и линии. Гледката го изпълни с внезапни съмнения, защото прекалено добре познаваше смисъла на тези линии. Вече ги бе видял в пустинята край Диаспар и сега те му подсказваха, че пътешествието е било напразно.
Тази планета е суха като Земята — глухо каза той. — Всичката вода е изчезнала… тия знаци са солни наноси на мястото на изпарените морета.
— Те никога не биха позволили това да се случи — кимна Хилвар. — Мисля, че в крайна сметка сме прекалено закъснели.
Разочарованието бе толкова горчиво, че Алвин не си позволи да проговори отново и стиснал зъби, гледаше към огромния свят пред тях. Планетата се въртеше под кораба с тържествена плавност и нейната повърхност величествено се надигаше да ги посрещне. Вече навсякъде освен в коритата на океаните можеха да различат дребни бели инкрустации — зданията.
Някога този свят е бил център на Вселената. Сега над него цареше спокойствие, въздухът пустееше и нито една сновяща точица по земята не подсказваше за живот. Но корабът все така целенасочено се плъзгаше над застиналото каменно море — море, което тук-там предизвикателно се издигаше в огромни вълни срещу небето.
Скоро корабът спря, сякаш роботът най-после бе проследил спомените си до извора им. Под тях, от центъра на огромен мраморен амфитеатър, израстваше снежнобяла каменна колона. Алвин поизчака, машината остана неподвижна и той заповяда да кацне в подножието на стълба.
Дори и сега в сърцето на Алвин тлееше надеждата да открие живот на планетата. Тази надежда изчезна веднага след отварянето на шлюзовата камера. Никога през живота си, дори сред пустотата на Шалмиран, не бе попадал в пълна тишина. На Земята винаги шепнеха гласове, живи същества се суетяха, вятърът въздишаше. Тук нямаше нищо подобно и никога вече нямаше да има:
— Защо ни доведе до тази точка? — запита Алвин. Отговорът не го интересуваше много, ала инерцията на търсенето все още го влачеше напред, дори когато губеше всякаква охота да го продължава.
— Оттук потегли Учителя — отговори роботът.
— Така си и мислех — каза Хилвар. — Не виждаш ли каква ирония се крие във всичко това? Той избягал в изгнание от този свят… а погледни сега какъв мемориал са му издигнали!
Колосалната каменна колона, висока може би сто човешки боя, потъваше в леко издигнат над равнината метален кръг. Тя беше гладка, без надписи. Колко ли хиляди или милиони години, запита се Алвин, тук са се събирали поклонниците на Учителя, за да почетат паметта му? И узнали ли бяха някога, че той е умрял в изгнание на далечната Земя?
Сега беше все едно. Както Учителя, така и неговите ученици бяха погребани в забравата.
— Ела навън — подкани Хилвар с надеждата да изтръгне Алвин от депресията. — Пресякохме половината Вселена, за да видим това място. Можеш поне да си направиш труда да прекрачиш прага.
Алвин неволно се усмихна и последва Хилвар през шлюзовата камера. Щом се озова навън, настроението му малко се подобри. Дори да бе мъртъв, този свят трябваше да крие ред интересни неща, много неща, които биха му помогнали да реши някои от загадките на миналото.
Въздухът беше застоял, но годен за дишане. Въпреки многото слънца в небето, температурата беше ниска. Само белият диск на Централното слънце пращаше мъничко истинска топлина, а и тя губеше силата си, пресичайки мъглявината около звездата. Другите слънца пръскаха цветове, но не и топлина.
Само няколко минути им трябваха, за да се убедят, че обелискът не може да им каже нищо. По устойчивия материал, от който бе направен, личаха явни признаци на стареене, ръбовете му бяха закръглени, а металът около него — изтъркан от краката на безброй поколения ученици и поклонници. Странно бе да си помислят, че може би са последните от многото милиарди човешки същества, стояли някога на това място.
Хилвар се канеше да предложи да се върнат и с кораба да прелетят до най-близката от околните сгради, когато Алвин забеляза дълга тясна пукнатина в мраморния под на амфитеатъра. Двамата дълго вървяха край нея, а тя непрекъснато се разширяваше, докато стана прекалено широка, за да могат да я прекрачат.