Пътят на Икар
- Автор: Дилов Любен
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят на Икар». Краткое содержание книги:
Протагонистът на романа, Зенон Балов, е първият човек, роден на астероида. Вече младеж, той се бори да открие мястото си и себе си. Опознава Икар и тайните му, пазени от него и от повечето хора; сблъсква се със странни и чудни неща, често върти около себе си цялото общество на Икар. Обича, търси щастие, ревнува. Накрая изчезва при неясни обстоятелства — може би паднал в черна дупка, а може би пръв от всички хора срещнал извънземен разум.
Източник: [[http://bgf.zavinagi.org/index.php/Пътят_на_Икар|БГ-Фантастика]]
— На върха винаги е ветровито.
Обърнах се без особена изненада, както нищо до този миг не бе ме изненадвало особено, сякаш всичко си течеше в един естествен ред, съставен от предназначени специално за мен случки и събития. На две крачки встрани, близо до края на върха стоеше подпрян на дебела тояга — сива като околните скали — един висок старец. Дългата му надиплена дреха — хитон ли се казваше? — беше сива; сиво-бели се спускаха дългата му брада и живописно къдравата коса. Скално сиви и скално спокойни светеха очите му.
— Затова насекомите не идват дотук — добави той, а каменно сивите му устни се раздвижиха в усмивка.
Ако не беше се усмихнал, щях да го взема за паметник, изсечен от околните скали.
— Ти си Зенон, нали — запитах го аз отново без да се учудя. — Зенон от Елея? Какво правиш тука?
— Чаках те — кимна той с простодушно удовлетворение, загдето веднага бях го познал.
— А откъде знаеше, че ще дойда?
— Нали към мен беше тръгнал?
— Не — рекох предпазливо, да не го обидя. — Аз в същност другиго търсех, един…
— Мамиш се, мене търсеше — настоя той с блага назидателност. — Или по-точно: търсеше върха.
— Но не, чувствувах се великолепно там долу — посочих аз към полянката, която кой знае как тъкмо в този миг отново се появи пред погледа ми. Зеленееше се далеч под мен, бистра, ярка, слънчева, беше много красива и непостижимо далечна. Запитах го с болка по нея: — В същност каква е тази поляна?
— Това е надеждата. Но човек не може да се излежава дълго върху нея. Човек се чувствува истински добре, само когато се издигне над нея.
— Ах, да — рекох е непочтително раздразнение. — На вас, древните, символи ви дай!
Моят патрон не се засегна:
— Ние нямахме космически кораби, момчето ми, затова летяхме из Вселената със символи.
— И докъде долетяхте — подиграх го аз, защото ми беше ужасно студено, а ми се счу и някакъв обиден намек в думите му. — Светът бил единен и неподвижен, а? Като е неподвижен, какъв е тоя проклет вятър на твоя връх?
Тук аз потреперах не само от студа, но и от една мистична тръпка — докато дрипите на скафандъра ми продължаваха да шибат по мен, по неговия хитон не помръдваше нито гънчица, нито косъмче не помръдваше и на буйно обраслата му глава.
— Зенон — каза ми Зенон от Елея. — Не опростачвай философията ми, както направиха това после циниците, че и не глупавият иначе Платон! Ти знаеш, още Аристотел ме нарече изобретател на диалектиката…
— Знам — прекъснах го. — Но ти откъде го знаеш, като си живял цял век преди него?
— От върха всичко се вижда — отговори ми той и за пръв път се раздвижи: смени ръката, с която се подпираше на овчарската си тояга, а аз се запитах какво става днес с очите ми — тоягата се оказа дълъг, посивял от старост меч.
Огледах се — докъдето стигаше погледът ми, се гънеха, застинали в силикатната си неподвижност, сивите дипли на планината. Моята зелена долина бе изчезнала, пък и аз не се сетих да я потърся. Рекох:
— Ти ли пръв беше казал, че не съществувало пространството? От тоя връх ли видя, че не съществува? Слушай, ама ти имаше и други смешни неща, сега си спомням! Особено онова за Ахил Бързоногия, дето се надбягвал с костенурката и не успял да я настигне…
— Синко — отвърна ми кротко той. — Вашият Хидалго успя ли да измине половината от своя път?
— Охо, ама ти даже знаеш, че летим с астероида Хидалго! Слушай, патроне мой, ако не ми беше толкова студено при теб…
— Зенон — прекъсна ме той. — И да искаш, не можеш да останеш при мен. Но да ми отговориш поне можеш, нали?