Право на двубой
- Автор: Семьонова Мария
- Серия: Волкодав #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Теллалов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Право на двубой». Краткое содержание книги:
Вълкодав, то се знае, си изпати не толкова лошо, колкото едно време на каторгата, но пак немалко. Сцепената кожа наистина се наложи да бъде зашивана на места. Другаде стигна замазка с тъмна смола, която Еврих загребваше с кокалена лъжичка от малко пръстено гърненце. Смолата пареше като коприва, Сигина и Рейтамира бършеха очи отстрани. Вълкодав с раздразнение си мислеше, че ако беше ранен по-зле, жените направо щяха да се поболеят от жал. Ох, вместо да помагат без рев и въздишки… но пък, кой знае, може би, ако нещо наистина стане зле, те тогава ще се държат тъкмо както трябва — умно, разбрано, овладяно. Вече е виждал подобни неща.
— Ще тръгвам — рече, обличайки чиста риза.
Еврих настоя:
— Идвам с теб.
— Накъде така, дечица? — попита Лудата.
— При госпожа Гелвина — поясни Еврих. — Майката на момчето.
— Напразно — каза му Вълкодав, докато слизаха по стълбите. — Кой знае какво може да стане…
Еврих се наежи:
— Не е напразно! Брат му… нали разбираш, също не ми е чужд…
Вълкодав понечи да възрази, но и при най-лошия развой Кавтин надали би зажаднял смърт за арантянина… така че тогава защо да си пъха носа, където не бива, че и жените кой ще наглежда, срам е сами да ги оставяш… Не започна обаче да се препира, защото тъкмо слязоха в общата стая долу.
Вече бяха изнесли на двора мъртвия Тигил. Липсваше и раненият стрелец. Никой не го върза и той сам се разкара нанякъде. По-късно Вълкодав научи, че взетите в плен разбойници били пуснати. Здравомислещи люде бяха жителите и гостите на Четирите дъба. Никой не съжаляваше, че се е сбил с разбойниците — свято дело е да се защитиш от нападатели, ала не посмяха да се разправят с хората на Сонмор. Стигна им и трупът на Тигил. Повече от достатъчно. Пък и имаха оправдание за своя утеха — убил го е минаващ човек, чужденец…
Посетителите в хана бяха се скупчили и разглеждаха нещо на пода. Даже ратаите, които уж бяха подхванали да разчистват и обръщат прекатурените маси и пейки, надничаха над раменете на гостите.
— Аз пък ти казвам — ще го прегризе! — дочу Вълкодав уверения глас на ловеца.
Малкият син на грънчаря разпалено възрази:
— Аз пък бас ловя, че няма!
— Какво залагаш? — тутакси се хвана за думата ловецът.
— Не смей да се обзалагаш, сине — строго вметна грънчарят. — Това е грях!
Тогава от средата на скупчените хора възмутено заврещя Прилепчо, тълпата се люшна назад, запристъпваха нозе. Вълкодав реши да надзърне да види какво става и се приближи. Някой го забеляза, смушка съседа, сборището уважително даде път на юнака. Вянинът погледна и веднага си рече, че е избързал със заключението, че рошавото хвъркато приятелче е забравило каторгата и удара на камшика, разпрал крилцето му. Зверчето отлично помнеше. И сега си го връщаше тъпкано на омразния предмет. Седеше на пода, вкопчено в бича, и настървено гризеше дебелата ремъчна плетеница. Смехът и подмятанията на хората наоколо го ядосваха. Затова от време на време вдигаше муцунка и сърдито съскаше.
Вълкодав приклекна и тихо му промълви на родния си език:
— Благодаря ти, мъник.
Дребният хищник само светна с очички към другаря си, кихна, изплювайки парченца корава кожа, и пак заръфа съсредоточено камшика. Ловецът спокойно можеше да заложи на острите му зъбки. И щеше да спечели.
Госпожа Гелвина се оказа истинска красавица, някак съумяла да запази почти моминска свежест и гъвкава снага въпреки раждането на трима сина. Вълкодав само веднъж я погледна и разбра откъде децата й са наследили тези сини очи. Като всяка нарлакска жена и тя носеше забрадка, но не от лен като захвърлената от Рейтамира, а свилена. Забрадката обаче не покриваше косите на челото — знак за вдовство. Косите й бяха гъсти, вълнисти, блестящо черни, с широка побеляла ивица отляво. Подобна жена би могла да седи до самия конис на висок престол. И да управлява наравно с владетеля — умело и твърдо. Също както навярно управляваше богатството на покойния си съпруг.
Посрещна гостите в една от големите стаи на палата на наместника. Кавтин, както и преди с меч и ризница, стоеше до креслото й. Вълкодав с огромно облекчение се убеди, че Инори го няма в помещението.
— Нека Свещеният огън умножи дните ти, майко на достойни мъже… — поклониха се вянинът и арантянинът. От Вълкодав не убягна трепването и присвиването на устните й, когато бе споменато почтеното й майчинство. Кавтин, без съмнение, вече й бе казал, че пред нея стои убиецът на големия й син.