Бягащият човек
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Richard Bachman #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Генчев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Бягащият човек». Краткое содержание книги:
Действието се развива в близкото бъдеще, когато в света властва анархия и глад, а огромна развлекателна компания примамва хората да участват в смъртоносни игри, предавани по телевизията. Бен Ричардс, главният герой на романа, участва в такава игра, за да спечели пари за лекарства за болната си дъщеря. Играта се казва „Бягащият човек“, където единствената цел на главния герой е да остане жив.
— Реших да приема.
Килиън се облегна назад. Усмихваха се само очите му.
— Много се радвам — каза той.
…междинно отчитане — минус 010…
— Господи — каза Ричърдс, застанал на прага на царството на пилотите.
Холоуей се обърна:
— Здрасти.
Говореше в микрофона на нещо, което наричаше „Радарна кула Детройт“. Дънинджър пиеше кафе. Никой не докосваше синхронизираните лостове, щурвали и педали за управление, но те непрекъснато се клатеха, въртяха и обръщаха, сякаш направлявани от призрачни ръце и крака. Блестяха светлини. Въртяха се стрелки на скали.
— Кой кара колата? — попита Ричърдс удивен.
— Апи.
— Апи?
— Автопилотът. Загря ли? Съкратено — Апи. — Дънинджър изведнъж се усмихна. — Добре дошъл в отбора, приятел. Много се радвам. Може да не повярваш, но някои от нас доста здраво ти стискаха палци.
Ричърдс кимна уклончиво. Холоуей се обади и наруши неловкото мълчание:
— Апи и на мен ми взима акъла. Дори и след двадесет години летене. Но е много сигурен. И много сложен. Сравнен с него, някой от по-старите модели би приличал на… ами на щайга за портокали до бюро „Чипъндейл“.
— Наистина ли? — Ричърдс гледаше в тъмнината отвън.
— Да. Вкарваш местоназначението и Апи поема всичко, направляван от радар. Пилотите са почти излишни, освен при излитане и кацане. И при аварии.
— Можете ли изобщо да направите нещо, ако има авария?
— Можем да се молим — каза Холоуей. Вероятно се опита да се пошегува, но в думите му имаше странна искреност, която остана да виси в кабината.
— Тези колела наистина ли управляват самолета?
— Само нагоре и надолу — отвърна Дънинджър. — Педалите го отклоняват настрани.
— Звучи като електронна игра.
— Малко по-сложно е — каза Холоуей. — Да речем, че просто трябва да се натискат повече копчета.
— Какво ще стане, ако Апи се побърка?
— Това не се случва — отвърна Дънинджър с усмивка. — Но ако стане, просто ще го изключим. Само че компютрите никога не грешат, приятелю.
Ричърдс искаше да излезе, но въртенето на щурвалите, малкото, сякаш незначително отклоняване на педалите и лостовете го задържаха. Холоуей и Дънинджър продължиха работата си. Нищо незначещи за него числа и фрази се смесваха с пращенето на радиостанцията.
След малко Холоуей се обърна и се изненада, че Ричърдс е още там. Усмихна се и посочи нещо в тъмнината.
— След малко ще видим Хардинг.
— Кога?
— След пет или шест минути.
По-късно, когато Холоуей отново извърна глава, Ричърдс си беше отишъл. Той каза на Дънинджър:
— Радвам се, че този човек се успокои. Имаше нещо призрачно в него.
Дънинджър гледаше надолу и зелената луминесцентна светлина къпеше лицето му.
— Той не хареса Апи, знаеш ли?
— Знам — каза Холоуей.
…междинно отчитане — минус 009…
Ричърдс тръгна назад по тесния коридор. Фридмън не го погледна. Нито пък Донъхю. Той влезе в помещението на стюардесите и спря. Миризмата на кафе беше силна и приятна. Наля си една чаша, добави сметана и седна на една от служебните седалки. От кафето в огнеупорната кана се вдигаше пара.
В хладилниците имаше всякакви изискани замразени ястия. Шкафът за алкохол беше пълен с миниатюрни шишенца. „Можеш хубаво да се натряскаш“ — помисли си Ричърдс. Отпи от кафето. Беше вкусно и силно. В огнеупорната кана на котлона тъмната течност вреше.
„Ето ме и мен“ — помисли си и отпи. Да, в това нямаше съмнение. Беше тук, седеше си и си пиеше.
Всички прибори бяха подредени. Мивката от неръждаема стомана блестеше като шлифовано стъкло. И, разбира се, огнеупорната кана, бълбукаща и димяща. Шийла винаги бе искала такава. Казваше, че може да се използва години.
Заплака.
Имаше малка тоалетна, където бяха клякали само дупета на стюардеси. Вратата беше полуотворена и той виждаше чистата синя дезинфекцирана вода в чинията. „Кензайте в изисканост и лукс на петнадесет хиляди метра височина.“
Пиеше кафето си, гледаше парата над каната и плачеше. Плачеше съвсем тихо, без глас. Сълзите и кафето му се свършиха едновременно.
Стана и остави чашата в мивката. Взе каната, като я държеше за кафявата пластмасова дръжка и внимателно изля кафето в канала. Мънички мехурчета от пара останаха по дебелото стъкло. Избърса очите си с ръкава и се върна в коридора. Влезе в кабинката на Донъхю, като държеше с една ръка каната.
— Искаш ли кафе? — попита Ричърдс.
— Не — отвърна кратко Донъхю, без да го погледне.
— Напротив — каза Ричърдс и с всичка сила стовари тежката кана върху наведената глава на Донъхю.
…междинно отчитане — минус 008…