Интересни времена
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Интересни времена». Краткое содержание книги:
Най-старата загадъчна империя в Света на диска тъне в хаос, разпален от революционния трактат „Какво правих през ваканцията“. Хората на труда се обединяват, защото нямат какво да губят освен биволите си, затънали в калта. Предводителите на клановете се боричкат за власт. Войната (заедно с Кланси, разбира се) плъзва из древните градове.
А всичко, което може да предотврати смразяващята участ за цялата страна, се свежда до магьосника Ринсуинд, който дори занятието си изписва „магесник“…
…Коен, варварин и герои, висок към метър и половина заедно с ортопедичните си сандали, който цял живот усъвършенства умението си да не умира…
…и една много, ама много особена пеперуда.
Червената армия се примъкваше от един лагерен огън към друг. Ринсуинд им даде много точни наставления: „Не им казвайте нищо. Питайте ги дали е вярно. Умолявайте ги да ви уверят, че не е вярно. Или пък споделете, че някой ви е пратил да ги разубедите. Така ще е най-добре.“
Защото Ринсуинд знаеше — когато четиримата дребни и противни конници на Паниката яхнат конете си, Дезинформацията, Слухът и Мълвата си вършат добре работата, но нищо не може да се сравни с опустошението, причинено от четвъртия им събрат — Отрицанието.
След около час Ринсуинд се почувства излишен.
Навсякъде цареше гълчава от смутени гласове, особено по краищата на лагера, където нощта изглеждаше твърде безкрайна и непрогледна… също и привидно безлюдна.
— И как тъй разправят, че не били 2 300 009? Щом хич ги няма, кво е туй число?
— Чуй, бе, човек, изобщо няма невидими призраци-кръвопийци.
— Как пък не! Ти откъде знаеш? Виждал ли си ги?
— Ама аз отидох да питам капитана и той ми каза, че бил сигурен — нямало никакви невидими призраци наоколо.
— И той откъде знае, като не се виждат? А още от малък дядо ми разказваше, че били милиони отвъд…
— Я постой… Онуй там кво е?…
— Няма нищо май…
— А бе, чух нещо, да знаеш!
— Ама не се вижда!
— Ей туй е лошото…
Изглежда катастрофата с бойния дух най-сетне стигна до висшето командване, защото към полунощ из лагера зареваха дълги рогове и вестоносците прочетоха специална прокламация.
В нея се потвърждаваше съществуването на призраци-кръвопийци в най-общ смисъл, но се отхвърляше напълно възможността те да са тук и сега. Съчинението на военачалниците беше по своему шедьовър — просвети за положението и онези войници, до които подривната дейност на Червената армия не бе стигнала.
Само час по-късно назряваше истинска криза. Ринсуинд чуваше и неща, които не бе измислял, освен това не му се и искаше да ги слуша.
Тъкмо се заприказва с двама войници за несъществуващата призрачна армия и единият възрази:
— Не, бе, има седмина старци.
— Само седмина ли?
— Ужасно стари хора. Толкоз одъртели, че и смърт вече не ги лови. Един познат от слугите в двореца ми подшушна, че минавали през стени и ставали невидими.
— О, я стига! — прихна недоверчиво Ринсуинд. — Седмина старци да се бият с цялата тази армия?!
— Има защо да си поблъскаш главата, нали? Ефрейтор Тоши пък е сигурен, че и Най-големият магьосник им помага. Връзва се. Кой ще се изпречи на цяла армия, ако не изравнява силите с магия?
— Хм, ъ-ъ… А някой от вас знае ли как изглежда онзи Най-голям магьосник?
— Казват, че бил по-грамаден от къща и имал три глави на раменете.
Ринсуинд кимаше насърчително.
— И друга мълва се носи — сниши глас войникът. — Червената армия също щяла да се бие на тяхна страна.
— И кво? Ефрейторът ги е виждал. Сбирщина хлапета.
— Не, бе. Чух, че… такова… истинската Червена армия…
— Червената армия няма да се съюзи с някакви си варварски нашественици! Пък и тя си е легенда.
— Именно, също като невидимите призраци-кръвопийци — потвърди Ринсуинд.
— Ъ-ъ… да, прав си.
Остави ги да спорят уплашени.
Никой не дезертираше. По-лошо би било да бродиш сам в нощта, изпълнена с незнайни опасности. Това много допадаше на Ринсуинд. Вледенените от уплаха хора търсеха подкрепа един от друг. Чудесно се отразяваше на бойния дух…
Промъкваше се обратно към града. Заобиколи една палатка и в плътните сенки се сблъска с кон, който не пропусна да го настъпи по крака.
— Жена ти е голям хипопотам!
— ИЗВИНЯВАЙ.
Ринсуинд се смръзна, както стискаше пострадалото си стъпало. Само едно същество в света имаше глас като гробище в средзимна нощ.
Опита се да отстъпи крадешком и се натъкна на друг кон.
— РИНСУИНД, НАЛИ? — учтиво се осведоми Смърт. — ДА, ТИ СИ. ДОБРА НОЩ. СТРУВА МИ СЕ, ЧЕ НЕ ПОЗНАВАШ ВОЙНАТА. ДА ТИ Я ПРЕДСТАВЯ…
Войната докосна шлема си.
— За мен е удоволствие. — Посочи другите трима конници. — Да ти представя и синовете си — Ужас и Страх. И дъщеря си Кланси.
Децата поздравиха в хор. Кланси се зъбеше свирепо, но не беше на повече от седем години, носеше бейзболна шапка с дълга козирка и имаше някаква значка на дрехата.
— РИНСУИНД, НЕ ОЧАКВАХ И ТЕБ ДА СРЕЩНА ТУК.
— О, много се радвам.
Смърт извади пясъчен часовник изпод наметалото си, вдигна го към луната и въздъхна. Ринсуинд се изви целият в усилие да види колко пясък остава в горното стъклено кълбо на часовника.
— ВЪПРЕКИ ТОВА БИХ МОГЪЛ…
— А, не си нарушавай програмата само заради мен — припряно махна с ръка Ринсуинд. — Вие… вие всички сте тук заради битката, нали?