Навън към себе си

В края на изпълнението й цялата зала скочи на крака и избухна в аплодисменти. А след представлението Якобсон отведе някъде Елизабет и татко (Ребека и Спаак моментално се лепнаха за тях).

Анри-Джон ревнува. Не отсега, открай време. Когато го попитах: „Ти, какво, да не си влюбен в мен?“ — той се нахвърли отгоре ми и така се сбихме, че накрая се озовахме на килима. Винаги има полза да провериш как стоят нещата.

Въпреки всичко никак не му е приятно, когато съм с някое момче. Това го нервира. Въобразява си, че има право да ме следи, и Бога ми, достатъчно е само да го напиша, за да започна да скърцам със зъби, че и цялата да се разтреперя — така ме е яд на него. Да не би аз да му досаждам, когато е с Рамона! Просто не знам какво ме спря да му кажа в лицето, че всичко ми е ясно! Вече му заявих, че трябва да приеме нещата такива, каквито са, че това е само началото и че нямам никакво намерение да се затварям в манастир. „Ако на това се надяваш, рискуваш да останеш много разочарован.“ Предупредих го. Само дето не се разплаках от яд. Който и да беше влязъл в този момент в стаята, ти ако ще и пиколото, моментално щях да се хвърля на шията му и да се изчукам с него, кълна се!

Беше след вечерята в хотела, която продължи почти три часа, въпреки че ресторантът се оказа почти празен, но, изглежда, тук е обичай да карат хората да чакат. С нас бяха няколко млади руснаци, между които и Юри, синът на директора на театъра. Татко ги беше ангажирал за второ действие и ги намирахме за доста мили, само дето не разбирахме нищичко от онова, което разправяха. Но Юри говореше френски, тъй като майка му беше французойка, и ни служеше за преводач. Накратко, решихме след вечеря да се поразходим.

Вече дори не говоря за студа. Останалите се бяха прибрали, Якобсон ги бе докарал до хотела и не искаха повече да излизат, а само да се наливат с водка и да си разказват преживяванията, докато се топлят, тъй че повече от половината останаха с тях, най-страхливите, бих казала, онези, които тозчас насядаха отново, когато Спаак съобщи, че навън е минус двайсет и четири.

Тръгнахме нагоре към Адмиралтейството и излязохме на Площада на декабристите. Юри вървеше до мен. Показваше ми всичко, което си заслужаваше да се види, а то бе толкова много, че направо ми се виеше свят и се смеех безпричинно. Пред статуята на Петър Велики той реши да ми направи впечатление и цитира Пушкин: „И ето го, що пагубната воля тоз град въздигна сред морето.“ Но не се впечатлих. Разказа ми и за дворците. Бяхме се спрели на кея на Червенознаменния флот и той ми сочеше с пръст фасадите им, като току се навеждаше към мен, за да се увери, че гледам в правилната посока. Можех да усетя дъха му и мириса на косата му. В интерес на истината беше ми симпатичен, забавно ми бе и това, че е руснак, което се връзваше чудесно с обстановката. Обърнахме се да погледаме Нева с нейните огромни начупени ледени блокове, той сложи ръка на рамото ми и започна да разказва за Василиевския остров, но аз не го слушах, а си мечтаех, чувствах се радостна и някак лека и чаках да ме вземе в обятията си, вместо да ми досажда с Академията на науките или с Военноморския музей. Бе ме връхлетяло изведнъж. Това трудно може да се обясни. Вероятно преди пет минути нямаше да му се оставя. Само оня ден бях говорила за Юри с Мириам и й бях казала, че не ми харесва особено, а ето как всичко може най-неочаквано да се промени. Така или иначе, той беше налице в подходящия момент и на подходящото място. Все едно изведнъж да ти се прииска ягодов сладолед. Най-сетне той се престраши и докосна с устни бузата ми.