Лорд Златен
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лорд Златен». Краткое содержание книги:
Сенч не изглеждаше обезсърчен.
— Е, предполагам, че ще разбереш, че пътят е блокиран, и ще се върнеш.
— Аз пък смятам, че ще бъда изхвърлен от стълба като камък. Това не ти е праг, пред който да спреш и да надникнеш. Просто те изхвърля някъде.
— Разбирам. Е, значи ще се наложи да бъдат проучени много внимателно. Но докато четем свитъците, може и да успеем да разберем какво означава всяка руна и да установим къде се е отваряла всяка „порта“. Така в крайна сметка ще определим кои можем да използваме безопасно. И може би да вдигнем или поправим останалите. Така ще си върнем онова, което са правили другите Умели в миналото.
— Сенч. Изобщо не съм сигурен, че стълбовете са дело на Умели. Може някои от тях да са ги използвали, но при всяко преминаване объркването и… — Затърсих подходящата дума. — Чуждостта — измислих накрая. — Именно тя ме кара да се питам дали Умелите са създали стълбовете. И дали изобщо са дело на хора.
— Праотците? — предположи той след кратко мълчание.
— Не знам — отвърнах.
Разговорът отекна в ума ми, докато гледах подредените свитъци и заключените сандъци в кулата. Може би отговорите бяха в тях и ме очакваха.
Избрах три свитъка от онези, които изглеждаха най-нови. Тоест онези, написани на познат ми език и писменост. Не открих трудове на Настоятелност, което ми се стори странно. Последната ни майсторка определено би трябвало да е оставила част от мъдростта си на хартия; обикновено се приемаше, че достигналият този пост би трябвало да разполага с нещо уникално, което да предаде на онези след него. Трите свитъка бяха от някой си Трийний и бяха отбелязани като преводи на по-стар ръкопис от майстор Оклеф. Никога не бях чувал тези имена. Пъхнах свитъците под мишница и излязох през фалшивия панел в рамката на камината.
Смятах да ги оставя в стаята в кулата на Сенч. Нямаха място в спалнята на Том Беджърлок. Но преди да отида там, направих кратко отклонение през тайните коридори, докато не стигнах една неравна цепнатина в стената. Приближих тихо и надникнах. Стаята на Любезен Бресинга бе празна. Това потвърди казаното ми от Сенч снощи — че младият Любезен ще язди заедно с групата, съпровождаща принца и годеницата му. Добре. Може би щеше да ми се отвори възможност да обиколя покоите му, макар да не очаквах, че ще намеря нещо. Едва ли държеше в тях друго, освен дрехи и обичайните дребни предмети. Вечер стаята му бе или празна, или бе сам в нея. Когато бе там, най-често се развличаше с малката си флейта (свиреше лошо) или се отдаваше на пушека и след това гледаше през прозореца. В целия ми шпионски опит Любезен бе най-отегчителният обект, когото съм следял.
Тръгнах нагоре към стаята на Сенч, но преди да задействам скрития механизъм, спрях, за да се ослушам и после да надникна вътре. Чух някакво приглушено мърморене и звук от стоварени на пода дърва. Едва не си тръгнах с мисълта да оставя свитъците в коридора до по-късен момент. После реших, че в живота ми има твърде много по-късни моменти и оставям твърде много неща за Сенч. Поех дълбоко дъх, за да се успокоя, съсредоточих се и свалих стените си.
Моля те, не се стряскай. Влизам в стаята.
Не помогна. Вълната ме удари веднага щом минах през вратата. Не ме виждаш, кучешка воня! Не ме наранявай! Махай се!
Но стените ми вече бяха вдигнати и бях подготвен.
— Престани, Шишко. Вече трябва да си разбрал, че това не ми действа и че нямам намерение да те наранявам. Защо толкова те е страх от мен? — Оставих свитъците на работната маса.
Шишко се беше изправил и ме гледаше. В краката му имаше кофа с дърва. Половината бяха подредени в сандъка до камината. Присви сънените си очи към мен.
— Не ме страх. Просто не харесвам те.
Изреченията му бяха като на съвсем малко дете. Загледа ме свирепо, а езикът му докосваше долната му устна. Въпреки дребния си ръст и детинския глас и поведение не беше малък. Не можех да говоря с него като с дете.
— Така ли? Аз се опитвам да опознавам хората, преди да реша, че не ги харесвам. Не мисля, че съм ти дал причина да ме мразиш.
Той се намръщи. После посочи стаята.
— Много причини. Правиш повече работа. Вода за баня. Носене на храна, отнасяне на съдове. Много повече работа, отколкото само за стареца.
— Е, не мога да го отрека. — Поколебах се. — С какво мога да се реванширам?
— Реванширам? — Присви подозрително очи към мен. Много предпазливо свалих гарда си и се опитах да усетя какво чувства. Нямаше нужда да си правя труда. Беше очевидно. През целия му живот му се бяха подигравали и го бяха дразнили. И беше сигурен, че ще си остане така.