![Остров Тамбукту [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/2/1/1/3/ostrov-tambuktu-bg-download.jpg)
Остров Тамбукту [bg]
- Автор: Марчевский Марко
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Български писател
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Остров Тамбукту [bg]». Краткое содержание книги:
Аз промивах раните на болните с риванол и ги превързвах с марля. На някои бих инжекции против малария. Когато запалих спирт в чинийка, да обгоря иглата на спринцовката, туземците ахнаха от възторг, учудване и страх.
До вечерта прегледах всички болни и им помогнах с каквото можех. Никой от тях не се страхуваше, че ще му дам "уин кобрай". Всички ми вярваха и ме смятаха за свой приятел. Това беше голям успех за мен.
III
Вечерта ренгати ме покани в своята колиба. Когато влязохме, той повтори думите, които ми беше казал вече преди обяд и които всички стопани казват на своя гост:
- Моята колиба е твоя и всичко в нея е твое.
- Имам си всичко, каквото ми трябва - отвърнах аз на гостоприемния стопанин и добавих това, което всички казваха в такива случаи: "Охао калио лао дагота" - птичето на щастието пее на рамото ми.
Вечеряхме с варена кокошка и таро в големи онами, ядохме каша, салата от младите издънки на захарната тръстика в черупки от кокосови орехи и пихме малоу. След вечерята седнахме на нара да изпушим по една лула, докато младата домакиня прибираше съдовете.
- Преди много луни Ладао стана моя сахе - каза ренгати, като изпущаше дим през нос и примигваше от светлината на огъня. - Много луни минаха, а нямаме деца. Мъка, голяма мъка! Два пъти бях пръв ловец - два пъти убивах най-много кро-кро през време на големия лов. Избраха ме за ренгати. Но Дао ме наказа и сега всичко ми горчи: и тарото, и бананите, и сладката тръстика... Ладао пита: "Кой е виновен? Кого е наказал Дао - Ладао или ренгати?" Аз не зная какво да й отговоря...
Пламъкът осветяваше помрачнялото му лице, грамадната сянка на едрата му снага трептеше по стената като жива.
- Защо мислиш, че Дао е виновен? - попитах го аз. - Дао е направен от дърво. Може ли дърво да наказва хората? Може ли да прави добро или зло?
- Не зная - тежко въздъхна ренгати. - Нашите хора казват, че Дао наказва едни да нямат деца, а на други праща смърт от кадити. Какво да правя? Хората от моя род казват Ладао да иде в друг род и като роди дете, пак да се върне при мен. Така казват хората от моя род, защото такъв е обичаят. Но аз не искам Ладао да напусне моята колиба. Без нея тя ще опустее...
- А Ладао иска ли да напусне твоята колиба? - попитах го аз.
Ренгати не отговори. Ладао се обади:
- Аз трябва да изпълня обичая на племето. Трябва да ида в друг род. Ако откажа, всички ще ме намразят. И ренгати ще стане за смях - кимна тя с глава към мъжа си, - и хората ще си изберат друг ренгати. Такъв е обичаят.
Тя нареждаше върху лавицата от бамбук измитите онами и черупки от кокосови орехи, в които бяхме се хранили. Сетне сбута главните в огъня и пламък освети стройната й снага. Мургавата кожа на лицето й изглеждаше още по-тъмна в мрачината, белите й зъби лъщяха в усмивка, която никак не изглеждаше весела, а дългите й черни мигли придаваха още по-строг и тъжен израз на лицето й.
Като изпушихме лулите си, ренгати стана и пак повтори:
- Моята колиба е твоя и всичко в нея е твое. Тауо ала - приятна почивка.
Той излезе. Ладао стоеше права до нара и тъжно се усмихваше. Белите й зъби блестяха в полумрака на колибата.
Огънят догаряше.
- Къде отиде ренгати? - попитах аз.
- Да спи - отвърна Ладао.
- Защо вън?
- Не разбираш ли? - усмихна се тя, като скръсти ръце на гърдите си. - Ти си наш гост и всичко в тая колиба е твое. Такъв е обичаят на нашето племе.
Аз казах, че зачитам обичая на тяхното племе, но аз съм пакеги, а обичаите на пакегите са други.
- Защо говориш за обичаите на пакегите? - упрекна ме Ладао. - Ти живееш на нашия остров...
- Тук е много задушно - казах аз, - ще ида да спя вън на хладина.
- Вън? - сепна се Ладао. - Ти не искаш да спиш в нашата колиба? А какво ще кажат утре хората? Гостът не спал в колибата на ренгати. Гостът за нищо не зачита ренгати!
Ладао млъкна. Огънят догаряше. Слаба светлина трептеше със златисти отблясъци по тъжното й лице.