Дъблинчани. Портрет на художника като млад
- Автор: Джойс Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Г. Христофоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дъблинчани. Портрет на художника като млад». Краткое содержание книги:
— Каква е тая песен? Защо те кара да плачеш?
Тя вдигна глава и като дете избърса очи с опакото на ръката си. Гласът му прозвуча по-нежно, отколкото сам желаеше.
— Защо, Грета? — попита той.
— Спомних си за един човек, който често пееше тая песен преди години.
— И кой беше тоя човек от преди години? — с усмивка запита Габриел.
— Един човек. Познавах го в Готуей, когато бях у баба — рече тя.
Усмивката изчезна от лицето на Габриел. Някакъв тъмен гняв почна да се надига дълбоко в него и тъмният огън на плътската страст гневно пламна в тялото му.
— Някой, в когото си била влюбена? — иронично запита той.
— Едно познато момче — отвърна тя. — Казваше се Майкъл Фюри. Той пееше тая песен, „Девойката от Огрим“. Беше с много крехко здраве.
Габриел мълчеше. Не му се искаше тя да си помисли, че го интересува тоя момък с крехкото здраве.
— Тъй ясно си го представям — каза тя подир малко. — Какви очи имаше: големи и тъмни! И какво изражение имаха, какво изражение!
— Значи ли това, че си била влюбена в него? — рече Габриел.
— Понякога се разхождах с него, когато бях в Голуей — каза тя.
Габриел внезапно се сепна.
— Може би затова искаше да отидеш в Голуей с Моли Айвърс? — хладно рече той.
Тя го погледна учудено и запита:
— Защо?
Габриел се почувства неловко от погледа й. Той вдигна рамене и рече:
— Отде да знам? Навярно да го видиш.
Тя мълчаливо извърна очи от него и погледът й се плъзна по светлата пътека към прозореца.
— Той умря — рече тя след дълго мълчание. — Умря само на седемнайсет години. Не е ли страшно да умреш толкова млад?
— Какъв беше той? — все тъй иронично запита Габриел.
— Работеше в газовата централа — отвърна тя.
Габриел се почувства унизен от напразната си ирония и от тоя образ, възкресен от царството на мъртвите, някакъв момък от газова централа. Докато той, изпълнен с нежност, радост и желание, бе тънел в тайните спомени от техния интимен живот, тя мислено го бе сравнявала с друг. Изведнъж го обзе срам от собствената личност. Видя себе си нелеп, лелино момче за всичко, добронамерен сантиментален невротик, който държи речи на простаци и сам идеализира шутовските си страсти, видя жалкия хамав хапльо, чийто образ бе зърнал в огледалото. И той инстинктивно обърна гръб към светлината, за да скрие от нея срама, изгарящ челото му.
Опита се да продължи разпита със същия хладен тон, но когато проговори, гласът му бе смирен и безразличен.
— Значи си била влюбена в тоя Майкъл Фюри, Грета — рече той.
— Бях много за него по онова време — отвърна тя. Гласът й беше тих и тъжен. Усетил колко безсмислено щеше да бъде, ако се опита да я поведе натам, накъдето му се искаше, Габриел погали ръката й и на свой ред тъжно рече:
— От какво умря той толкова млад? От тебеце?
— Мисля, че умря заради мен — отвърна тя.
Смътен ужас обзе Габриел при тоя отговор, сякаш тъкмо в часа, когато се бе надявал да възтържествува, насреща му се възправяше някакво невидимо и отмъстително същество, събирало сили за борба с него в своя мъгляв свят. Но с усилие на разума той се отърси от страха си и продължи да милва ръката й. Нямаше смисъл да я разпитва, долавяше, че тя сама ще му разкаже всичко. Ръката й бе топла и влажна: тя не отвръщаше на неговата ласка, но той продължаваше да я гали точно тъй, както бе галил първото й писмо в онова пролетно утро.
— Беше през зимата — подзе тя, — в началото на зимата, когато трябваше да си замина от бабини, за да дойда тук, в манастира. Тогава той лежеше болен в квартирата си в Голуей и не го пускаха да излиза, а писаха на родителите му, в Утърард. Охтика, казваха, имал или нещо подобно. Така и не разбрах.
Тя спря за минутка и въздъхна, после продължи:
— Бедният момък, много ме обичаше и беше такова мило момче. Излизахме заедно на разходка, Габриел, нали знаеш, както правят в провинцията. Ако не беше слаб в дробовете, щеше да учи пение. Горкият Майкъл Фюри, какъв глас имаше!
— Така, а после? — запита Габриел.
— Когато дойде време да напусна Голуей, за да дойда в манастира, той вече бе много по-зле, а мен не искаха да ме пуснат да го видя, та му написах едно писъмце да му кажа, че тръгвам за Дъблин, но ще си дойда през лятото, и да му пожелая оздравяване.
Тя поспря за миг-два, колкото да овладее гласа си, сетне продължи:
— Тогава, вечерта, преди да отпътувам, си бях у баба, в Нънс Айлънд, и тъкмо си стягах багажа, когато чух — туп-туп — по стъклото потропваха камъчета. Прозорецът беше много мокър и нищо не се виждаше, затова припнах по стълбите, както си бях по рокля, мушнах се през задната врата в градината и кого виждам — бедното момче, зъзне ли, зъзне.